Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Накрая стигнах до последната спирка, където една машина ми постави електронна гривна за проследяване на глезена — подплатена метална халка, която щракна точно над кокалчето. Според филма за обучение това устройство следеше къде се намирам и ми даваше или отказваше достъп до различни части от офис сградите на ИОИ. Ако се опитах да избягам, да сваля гривната или ако създавах каквито и да било неприятности, устройството можеше да ме парализира с електрошок. Или, ако бе необходимо, можеше да инжектира във вените ми силно успокоително.

След като ми поставиха гривната, друга машина сложи малко електронно устройство на месестата част на дясното ми уxo, като го проби на две места. Направих гримаса от болка и избълвах поток ругатни. От филма знаех, че току-що ми бяха сложили МНК — Маркировка за наблюдение и комуникация. Но повечето длъжници го наричаха просто "наушник". Това ми напомни на маркировките, които природозащитниците поставяха на застрашени от изчезване животни, за да проследяват движението им в дивата природа. В наушника имаше малка слушалка, в която главният компютър на Човешки ресурси можеше да прави съобщения или да издава заповеди направо в ухото ми. Устройството имаше и миниатюрна камера, чрез която виждаха онова, което виждах и аз. Във всяко помещение в комплекса на ИОИ имаше монтирани охранителни камери, но това явно не бе достатъчно. Поставяха такива и на главата на всеки длъжник.

Няколко секунди, след като ми сложиха и активираха наушника, започнах да чувам монотонния глас на главния компютър на Човешки ресурси, който сипеше инструкции и друга информация. В началото гласът ме побъркваше, но постепенно свикнах. Все пак нямах друг избор.

Когато слязох от конвейера, компютърът ме упъти към близко кафене, което напомняше на столовите в старите затворнически филми. Дадоха ми зелен поднос с храна. Безвкусно соево кюфте, купчинка воднисто картофено пюре и някаква подсладена напитка за десерт. Изгълтах всичко за няколко минути. Компютърът ме поздрави за добрия апетит и ми каза, че имам право на петминутно посещаване на тоалетната. След това ме упъти към асансьор без копчета и индикатор за етажи. Когато вратите се отвориха с плъзгане, видях на стената надпие: ОБЩЕЖИТИЕ ДЛЪЖНИЦИ БЛОК 05 — ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА.

Излязох от асансьора и се затътрих по настлания с мокет коридор. Беше тихо и мрачно. Единствената светлина идваше от малки подови лампички. Нямах представа колко беше часът. Имах чувството, че бяха минали няколко дни, откакто ме изведоха от апартамента. Едва се държах на крака.

— Първата ти смяна в Техническа поддръжка започва след седем часа — каза монотонно компютърът в ухото ми. — Дотогава можеш да спиш. Завий наляво по коридора и отиди до капсулата си — 42 Г.

Направих, каквото ми казаха. Вече ставах много добър в изпълняването на инструкции.

Общежитието ми напомняше на мавзолей. Представляваше мрежа от коридори с високи сводове, обрамчени със спални капсули във формата на ковчези, подредени в безкрайни редици на десет етажа до тавана. Всяка колона от капсули беше номерирана. А всяка капсула беше отбелязана с буква от А до Й, като капсула А се намираше най-отдолу.

Стигнах до капсулата си в горния край на колона 42. Щом се приближих, люкът се отвори със съскане и вътре примигна мека синя светлина. Качих се по тясната стълба, монтирана между колоните, и стъпих на малката платформа под люка. Когато пропълзях в капсулата, платформата се прибра и той се затвори при краката ми.

Отвътре капсулата беше млечнобяла и приличаше на пластмасов ковчег — висока и широка по един метър и дълга два метра. Подът бе зает от матрак и възглавница. И двете миришеха на изгоряла гума, затова предположих, че са нови.

Освен камерата, закачена на ухото ми, имаше камера и над вратата. Компанията дори не си бе направила труда да я прикрие. Искаха длъжниците им да знаят, че ги наблюдават непрекъснато.

Единственото удобство беше развлекателната конзола — голям плосък екран, чувствителен на допир, вграден в стената. До него на поставка стоеше безжичен визьор. Натиснах екрана и активирах конзолата. Новият ми служебен номер и длъжността ми се изписаха в горната част на дисплея: "Линч, Брайс Т. — ТЕХНИЧЕСКА ПОДДРЪЖКА НА ОАЗИС II — Служебен номер ИОИ-338645".

Под надписа се появи меню със списък на всички развлекателни програми, до които имах достъп в момента. Отне ми няколко секунди да разгледам ограничените предложения. Можех да гледам само един канал: ИОИ-Н — денонощния новинарски канал на компанията. Той бълваше постоянен поток от свързани с нея новини и пропаганда. Имах достъп и до филми и симулации за обучение, повечето от които бяха ориентирани към настоящата ми длъжност като техническа поддръжка за ОАЗИС.