Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

— Не мърдай! — извика той. — Или ще ти пръсна черепа, ясно?

Кимнах, че разбирам. Изведнъж ми мина през ум, че това ченге беше първият гост, влязъл в апартамента ми, откакто живеех там.

Второто ченге, което влезе, изобщо не беше толкова любезно. Без да каже нито дума, той дойде до мен и ми запуши устата с парцал. Това беше стандартната процедура, защото така нямаше да мога да давам гласови команди на компютъра си. Нямаше защо да си правят труда. В мига, в който първото ченге влезе в апартамента ми, в компютъра ми се бе задействало възпламеняващо устройство и машината вече се топеше.

След като ченгето завърза лента върху топката плат в устата ми, то ме сграбчи за външния скелет на сензорния костюм, издърпа ме от стола като парцалена кукла и ме запрати на пода. Другото ченге натисна бутона, с който се вдигаше блиндираната врата, и останалите двама се втурнаха вътре, следвани от Уилсън.

Свих се на топка на пода и затворих очи. Неволно се разтреперих и ми се догади. Опитах се да се подготвя психически за онова, което знаех, че щеше да последва.

Щяха да ме изведат навън.

— Господин Линч — каза с усмивка Уилсън, — поставям ви под корпоративен арест. — Той се обърна към ченгетата. — Кажете на отдела по събиранията да дойде и да изчисти апартамента. — После огледа стаята и забеляза тънката струйка дим, която излизаше от компютъра ми. Погледна ме и поклати глава. — Колко глупаво от твоя страна! Щяхме да продадем компютъра и да приспаднем парите от дълга ти.

Не можех да отговоря със запушена уста, затова просто свих рамене и му показах среден пръст.

Свалиха сензорния ми костюм и го оставиха за събирачите. Отдолу бях чисто гол. Дадоха ми сив гащеризон за еднократна употреба и гумени обувки в същия цвят. Веднага щом облякох грапавия като шкурка гащеризон, цялото тяло ме засърбя. Сложиха ми белезници и ми беше трудно да се почеша.

Извлякоха ме в коридора. Силните флуоресцентни лампи изсмукваха цвета от всичко и коридорът приличаше на декор от стар черно-бял филм. Докато слизахме с асансьора към фоайето, си тананиках мелодията, която звучеше в кабината, за да им покажа, че не ме е страх. Но когато насочиха оръжията си към мен, млъкнах.

Във фоайето ме наметнаха със зимно палто с качулка. Не искаха да се разболея от пневмония, след като вече бях имущество на компанията. Човешки ресурс. Изведоха ме навън и слънцето обля лицето ми за пръв път от половин година насам.

Валеше сняг и всичко бе покрито с тънък слой сив лед и киша. Не знаех каква беше температурата, но не помнех някога да ми е било по-студено. Вятърът ме пронизваше чак до костите.

Заведоха ме до микробуса. Отзад вече имаше двама длъжници, завързани с каиши за пластмасови седалки. Носеха визьори. Сигурно ги бяха арестували по-рано сутринта. Ченгетата бяха като боклукчии, които минават да събират боклука веднъж седмично.

Този от дясната ми страна беше висок слаб младеж, вероятно с няколко години по-голям oт мен. Изглеждаше недохранен. Другият длъжник бе изключително затлъстял и не можех да определя от какъв пол беше. Предположих, че беше мъж. Лицето мy бе скрито от мръсна руса коса, а нещо подобно на противогаз покриваше носа и устата му. От маската до една дюза на пода се спускаше дебел черен маркуч. Не знаех за какво служеше, докато затлъстелият човек не се наведе напред, не опъна каишите и не повърна в маската. Чух да се задейства вакуум, който изсмука повърнатото в маркуча. Зачудих се дали съхраняват отпадъците във външни резервоари, или просто ги изхвърлят на улицата. Сигурно имаха резервоари. ИОИ вероятно анализираха и повръщаното ти и записваха резултатите в досието.

— Лошо ли ти е? — попита ме едно от ченгетата, коагто извади парцала от устата ми. — Ако ще повръщаш, ще ти дам маска.

— Чувствам се прекрасно — отвърнах аз не особено убедително.

— Добре, но ако се наложи да ти чистя повръщаното, ще съжаляваш.

Блъснаха ме в микробуса и ме завързаха за седалката срещу кльощавия. Две ченгета се качиха отзад при нас и прибраха плазмените си оксижени в шкафче. Другите две затръшваха задните врати и се качиха в кабината отпред.

Когато потеглихме, извих врат, за да погледна през затъмнените задни прозорци на микробуса към сградата, в която бях живял през последната година. Успях да зърна прозореца си на четирийсет и втория етаж заради напръсканите с черен спрей стъкла. Екипът по събиранията сигурно вече беше горе, разглобяваше, описваше, прибираше в кутии и подготвяше за продажба на търг цялото ми оборудване. След като изпразнеха апартамента ми, чистачите щяха да го почистят и дезинфекцират. Ремонтен екип щеше да поправи външната стена и да постави нова врата. Щяха да изпратят сметката на ИОИ, а разходите по ремонта щяха да бъдат добавени към дълга ми.