Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Из фоайето, от асансьорите и през вратите, щъкаше постоянен поток от прекалили с кафето служители. Редовни служители, а не длъжници. Те имаха право да се приберат у дома след края на смените си. Можеха дори да напуснат, ако пожелаят. Замислих се дали ги притесняваше фактът, че хиляди принудени да работят длъжници седят в същата сграда само през няколко етажа от тях.

Забелязах двама охранители близо до рецепцията и ги заобиколих отдалеч, като си проправях път през гъстата тълпа към дългата редица автоматични стъклени врати, които водеха навън към свободата. Едва се сдържах да не се затичам, докато се тътрех срещу пристигащите служители. „Аз съм просто техник, който се прибира у дома след дълга нощ на рестартиране на рутери. Това е всичко. Изобщо не съм длъжник, който бяга с двайсет зетабайта крадени служебни данни в джоба си. Не, не, в никакъв случай.“

На половината път към вратите долових странен звук и погледнах към краката си. Още носех гумените пантофи. Всяка моя стъпка изскърцваше пронизително по лъснатия мраморен под и се отличаваше на фона на официалните делови обувки на останалите. Всяка крачка, която правех, сякаш крещеше: „Хей, вижте ме! Погледнете насам. Нося гумени пантофи!“.

Но продължих да вървя. Почти бях стигнал до вратите, когато някой постави ръка на рамото ми. Замръзнах.

— Господине? — обади се женски глас.

Едва не хукнах през вратата, но нещо ме спря. Обърнах се и видях загрижения поглед на жена на около четирийсет и пет години. С тъмносин делови костюм. Носеше куфарче.

— Господине, ухото ви кърви — посочи тя с гримаса. — Обилно.

Докоснах ухото си и по пръстите ми останаха червени следи. Лепенките, които си бях сложил, бяха паднали някъде.

За миг се вцепених. Не знаех какво да правя. Исках да ѝ дам някакво обяснение, но нищо не ми хрумваше. Затова просто кимнах, благодарих ѝ, обърнах се и колкото се може по-спокойно излязох навън.

Поривът на мразовития утринен вятър едва не ме повали. Когато се овладях, тръгнах надолу по широките стълби и спрях само за да изхвърля гривната в кошче за боклук, където тя падна на дъното с приятно за ушите тупване.

Щом стигнах до улицата, тръгнах забързано на север Откроявах се като възпален крайник, защото единствено аз не носех връхна дреха. Краката ми бързо изтръпнаха, защото под гумените пантофи нямах чорапи.

Когато най-сетне се добрах до топлия интериор на пощенската станция на четири пресечки от площад ИОИ, целият треперех. Седмицата преди да ме арестуват бях наел пощенска кутия там и поръчах да доставят в нея най-новия модел портативна конзола за ОАЗИС. Пощата беше напълно автоматизирана, поради което вътре нямаше служители, от които да се притеснявам, а когато влязох, не видях и клиенти. Намерих кутията си, въведох паролата, взех я и седнах на пода. Разтрих замръзналите си длани, докато не започнах отново да усещам пръстите си, после нахлузих ръкавиците, сложих си визьора и влязох в ОАЗИС. Григериъс Симюлейшън Систъмс се намираше на около километър от пощата, затова можах да използвам една от безплатните им точки за безжичен достъп, вместо да се включвам към градските мрежи, собственост на ИОИ.

Влязох в акаунта си с разтуптяно сърце. Не се бях включвал онлайн от цели осем дни — личен рекорд за мен. Когато аватарът ми бавно се материализира в контролната зала на крепостта ми, погледнах надолу към виртуалното си тяло с такава наслада, сякаш беше любим костюм, който не бях обличал от дълго време. На дисплея ми веднага се появи известие, че имам няколко съобщения от Аех и Шото. И — колкото и да беше изненадващо, имах съобщение дори от АртЗмида. И тримата искаха да знаят къде съм и какво, по дяволите, ми се беше случило.

Първо отговорих на АртЗмида. Казах ѝ, че Шестиците знаеха истинската ѝ самоличност и къде живее и че я държат под постоянно наблюдение. Предупредих я и за плановете им да я отвлекат. Прикачих копие от досието ѝ за доказателство. После любезно ѝ предложих да напусне незабавно дома си и да се скрие някъде.

Написах ѝ: „Дори не си събирай багажа. Не се сбогувай с някого. Тръгвай веднага и отиди на безопасно място. Увери се, че не те следят. После намери защитена интернет връзка, която не е собственост на ИОИ, и влез онлайн. Ще се срещнем в Мазето на Аех при първа възможност. Не се тревожи, имам и добри новини“.

Накрая добавих послепис: „На живо си още по-красива“.

Написах подобни имейли до Шото и Аех (без послеписа) и им пратих и копия от досиетата им. След това отворих базата данни с регистъра на американските граждани и опитах да вляза в нея. За мое голямо облекчение, паролите, които бях купил, още бяха валидни и успях да вляза в профила на Брайс Линч. В него сега фигурираше снимката, направена по време на обработката ми в ИОИ, а върху лицето ми бе сложен надписа ИЗДИРВА СЕ. ИОИ вече бяха съобщили, че господин Линч е избягал длъжник.