Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

— Хайде! — Анабет хвана ръката на приятелката си. — Трябва да се махаме от тук. Тези стени…

Основите се разтресоха. Изпод развалините се чу приглушен рев. Снопове червена светлина се изстреляха от процепите между отломките.

— О, моля те! — възропта Сейди. — Още е жив ?

Сърцето на Анабет се сви, но не беше изненадана.

— Той е бог. Безсмъртен е.

— Е, тогава как…?

Ръката на Серапис, все още стискаща жезъла, се промъкна между тухлите и дъските. Трите глави на чудовището изстрелваха струи пара във всички посоки. Ножът на Анабет все още беше забит дълбоко в черупката на чудовището. Белегът около него изпускаше нажежени до червено йероглифи, гръцки букви и английски ругатни — хиляди години неприлични думи, пуснати на свобода.

Подобно на времева линия , помисли си Анабет.

Изведнъж в съзнанието й изплува идея.

— Минало, настояще, бъдеще. Той контролира и трите.

— Какво? — попита Сейди.

— Жезълът е ключът — каза Анабет. — Трябва да го унищожим.

— Да, но…

Анабет спринтира към купчината отломки. Очите й бяха приковани върху дръжката на камата й, но вече беше късно.

Другата ръка на Серапис се освободи, а след това и главата му. Шапката като кошница за цветя беше смачкана и от нея се сипеше зърно. Шперплатовото фризби на Анабет беше разбило носа и насинило очите му.

— Ще те убия! — изрева той, точно когато Сейди извика за втори път:

— Suh-FAH!

Анабет набързо отстъпи, а Серапис изкрещя, „НЕ!“, когато друга тридесет етажна секция на стената се стовари върху него.

Магията явно беше прекалено силна за Сейди. Тя се свлече като парцалена кукла и Анабет я хвана точно преди главата й да се удари в земята. Докато останалите участъци от стената потръпваха и се накланяха навътре, Анабет вдигна по-младото момиче и го изнесе навън.

Някак си успя да се измъкне от сградата, преди останалата й част да се срине. Анабет чу страховит рев, но не беше сигурна дали беше заради опустошението зад нея или бе звукът на черепа й, разцепващ се от болка и изтощение.

Залитайки, стигна до релсите на метрото и постави внимателно Сейди на земята в бурените. Момичето бе подбелило очи и мърмореше несвързано, а кожата му беше толкова гореща, че Анабет с мъка преодоля надигащата се в нея паника. От ръкавите на магьосницата се издигна пара.

Оттатък, при останките от влака, простосмъртните бяха забелязали новото бедствие. Една след друга, аварийни коли тръгваха към мястото на рухналия жилищен блок. Новинарски хеликоптер кръжеше над главите им.

Анабет се изкуши да изкрещи за медицинска помощ, но преди да успее, Сейди си пое рязко въздух. Клепачите й трепнаха.

Тя изплю парченце бетон, седна омаломощена и се втренчи в стълба от прах, издигащ се в небето, след тяхното малко приключение.

— Добре — измърмори тя. — Кое е следващото, което трябва да унищожим?

Анабет изхлипа от облекчение.

— Благодаря на боговете, че си добре. Ти буквално се изпаряваше.

— Рисковете на професията. — Сейди избърса част от прахта от лицето си. — Твърде много магия и буквално мога да изгоря. Това е най-близо до саможертва, до което бих искала да стигна днес.

Анабет кимна. Беше завиждала на Сейди за всички готини магии, които може да прави, но сега се радваше, че е само полубог.

— Без повече магия за теб.

— Не и за известно време — Сейди се намръщи. — Предполагам, че Серапис не е победен?

Анабет погледна към мястото на кандидат-фара. Искаше й се да мисли, че богът е изчезнал, но знаеше, че не е така. Все още чувстваше как аурата му внася смут в света, привлича душата й и изпива енергията й.

— В най-добрия случай, имаме няколко минути — предположи тя. — Той ще се освободи и ще тръгне след нас.

Сейди простена.

— Имаме нужда от подкрепления. За съжаление, не разполагам с достатъчно енергия, за да отворя портал, дори и ако можех да намеря някой. Изида не се отзовава. Знае, че е по-добре да не се появява, ако не иска лорд Житна купа да изсмуче духовната й същност. — Тя въздъхна. — Не мисля, че имаш някакви други полубогове на бързо набиране?

— Ако само… — Анабет се поколеба.

Осъзна, че раницата все още беше на рамото й. Как не е изчезнала по време на битката? И защо я чувстваше толкова лека?

Свали я и отвори горната част. Книгите по архитектура бяха изчезнали. Вместо тях, сгушена на дъното, имаше увита в целофан амброзия с размер на брауни и под нея…

Долната устна на Анабет потрепери. Извади нещо, което не беше използвала от дълго време: очуканата си синя шапка на Ню Йорк Янкис.