Рик Риърдън - Жезълът на Серапис

Богът протегна ръка. Чудовището се пресегна, за да го стигне. Мускулите на ръката на Анабет горяха. Пръстите й започнаха да се изплъзват.

Сейди още въртеше медальона си и мърмореше някакво заклинание.

Света Хеката! Колко време е необходимо, за да се направи едно глупаво заклинание? , помисли си Анабет.

Тя улови погледа на Сейди и успя да разчете посланието в очите й: Продължавай! Само още няколко секунди .

Не беше сигурна дали има още няколко секунди.

— Династията на Птолемеите… — Тя стисна зъби. — Тя рухна преди векове. Култът ти е бил забравен. Как стана така, че отново си тук?

Серапис подсмръкна.

— Това не е важно. Този, който ме събуди… Е, той има мания за величие. Мисли, че може да ме контролира, само защото е намерил някакви стари заклинания в Книгата на Тот.

Зад бога, Сейди трепна, сякаш я бяха ударили между очите. Очевидно тази „Книга на Тот“ събуди стари спомени.

— Виж — продължи Серапис, — в онези дни, крал Птолемей реши, че не е достатъчно, да ме направи главен бог. Искаше също така да стане безсмъртен. Той самият се обяви за бог, но магията се обърна срещу него. След смъртта му, семейството му беше прокълнато поколения наред. Родът на Птолемеите започна да става все по-слаб и по-слаб, докато онова глупаво момиче Клеопатра не се самоуби и не остави всичко на римляните. — Богът се изсмя. — Смъртните… винаги са толкова алчни. Магьосникът, който ме събуди този път , си мисли, че може да се справи по-добре от Птолемей. Събуждането ми беше само един от експериментите му с хибридна гръко-египетска магия. Той желае да стане бог, но е прекрачил границата. Вече съм буден. Аз ще контролирам вселената.

Серапис погледна Анабет с яркозелените си очи. Чертите му сякаш се променяха, напомняйки на Анабет на много различни богове на Олимп: Зевс, Посейдон, Хадес. Нещо в усмивката му дори й напомни за майка й, Атина.

— Само помисли, малък полубог — каза Серапис, — този фар ще привлече боговете към мен като пеперуди към пламък. След като погълна мощта им, ще издигна голям град. Ще изградя нова Александрийска библиотека, съдържаща всички знания на древния свят — както гръцки, така и египетски. Като дете на Атина, трябва да оцениш това. Представи си цялата власт, която ще имаш, като моя върховна жрица!

Нова Александрийска библиотека.

Анабет не можеше да се преструва, че идеята не я развълнува. Толкова много знания на древния свят са били унищожени, когато онази библиотека е изгоряла.

Серапис трябва да бе видял жаждата в очите й.

— Да. — Той протегна ръка. — Достатъчно приказки, момиче. Дай ми жезъла!

— Прав си — изграчи Анабет. — Достатъчно приказки.

Извади камата си и я заби в черупката на чудовището.

Толкова неща можеха да се объркат. И повечето от тях наистина се объркаха.

Анабет се надяваше ножът да разцепи черупката, може би дори да унищожи чудовището. Вместо това, в раковината се появи малка пукнатина, която изпусна червена магия, гореща като магма. Анабет залитна назад, а очите й засмъдяха.

Серапис изрева:

— ПРЕДАТЕЛСТВО!

Съществото-жезъл започна да вие и да се мята. Трите му глави се опитваха напразно да достигнат ножа, забит в гърба му.

В същия момент Сейди завърши заклинанието си. Хвърли сребърния амулет и извика:

— Tyet! 8

Медальонът експлодира. Гигантски сребрист йероглиф обгърна бога като прозрачен ковчег.

Серапис изрева, когато ръцете му бяха приковани към тялото.

Сейди извика:

— Назовавам те Серапис, бог на Александрия! Бог на… ъъъ, смешните шапки и триглавите жезли! Връзвам те със силата на Изида!

От въздуха започнаха да падат отломки и да се разбиват около Анабет. Успя да се изплъзна от тухлена стена и едно електрическо табло. Тогава забеляза, че раненото чудовище-жезъл пълзи към Серапис.

Хвърли се в тази посока, само за да бъде ударена по главата от падащо парче дървена греда. Стовари се тежко на пода. Черепът й пулсираше. Веднага се оказа погребана под още отломки.

Пое си накъсано дъх.

— Ау, ау, ау.

Поне не я бяха засипали тухли. Проправи си път през купчина шперплат и издърпа петнадесет сантиметрова треска от ризата си.

Чудовището беше стигнало до крака на Серапис. Анабет знаеше, че трябва да намушка една от главите му, но не можеше да се насили да го направи. Винаги е била мекушава, когато става въпрос за животни, дори те да бяха част от зло магическо същество, което се опитва да я убие. Сега вече беше прекалено късно.