Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

— Айрин е родена пет минути преди мен — продължава да говори жената с лицето на майка ми. — И макар и разликата ни да е малка, това означаваше, че тя е наследницата, а аз съм резервният вариант.

— Ако майка ми е имала близначка, щях да знам — отвръщам, все още неспособна да повярвам на онова, което виждам.

Тя свива рамене.

— През по-голямата част от живота ви, съм живяла на другия край на света — подема тя. — Кралският двор никога не е бил моето място. Сигурна съм, че сме щели да се срещнем в даден момент, особено ако обсадата не се бе състояла — тя спира за момент и стисва устни, а погледът й омеква, докато оглежда лицето ми. — Не мога да ви опиша колко щастлива съм да ви видя. Чувствам се така, сякаш частица от нея се е завърнала.

И макар и да изрича тези думи, усещам, че не е искрена. Те са повече за публиката, отколкото за мен, и съм наясно, че трябва да отвърна с нещо подобаващо.

— И аз изпитвам същото — уверявам я, макар и да продължавам да си напомням, че тя не е майка ми. Не познавам тази жена и със сигурност не знам дали мога да вярвам на онова, което ми казва.

Изправям се смело.

— Сигурна съм, че имаме много неща, които трябва да обсъдим, лельо — добавям, лепвайки си онази фалшива усмивка, която винаги носех в кралския двор. Същата, която се надявах, че никога повече няма да използвам отново.

— Така е — съгласява се тя със същата усмивка. — Разбрах, че сте ми донесли подарък.

Сетих се, че подаръкът е Сьорен, който в момента спеше с вързани крака и ръце.

— Принц Сьорен не е за вас. Той е политически затворник — заявявам. — Докато е тук, ще се отнасяме възможно най-хуманно с него.

Тя присвива устни.

— Очаквате да храним каловаксиец, докато ние живеем само с половината от провизиите си? — възмущава се тя. — Що за разплата е това?

— Времето за разплата още не е дошло — отвръщам равно, а сетне надигам глас, така че и тълпата да ме чуе добре. — Все още сме замесени в игра, в която имаме малък шанс да спечелим, и принцът е единственото ни асо. Трябва да го поддържаме в добро състояние, иначе ще ни бъде безполезен.

Владетелката на Драгонсбейн за миг поглежда встрани, към тълпата, а щом отново се обръща към мен, усмивката й е още по-широка и по-фалшива от преди.

— Разбира се, Ваше Височество. Лично ще се погрижа.

Тя извиква на двама мъже:

— Доведете затворника на кораба.

— Ще го проверявам редовно, за да съм сигурна, че се грижите добре за него — уверявам я.

Но щом се обръща към мен, усмивката й изглежда направо хищна:

— Не мисля, че ще бъде нужно — отвръща тя. — Нито пък мъдро. Някои хора вече разправят, че принцът ви е твърде мил.

Думите й са добре прицелени и ми е трудно да запазя деловия си израз. До мен Херон се изпъва като струна, която всеки момент ще се скъса:

— Внимавайте как говорите на вашата кралица — предупреждава я той, и макар че гласът му беше тих, в него се усеща известна закана.

Веждите на владетелката на Драгонсбейн потрепват насмешливо:

— Само давах съвет на племенницата си. Хората говорят и трябва да внимаваме какво казват, за да не ни наранят.

— Тогава да дойдат да ми го кажат в лицето — отвръщам й с леден тон. — А междувременно принцът ще се храни с половината от моя дял.

— И от моя — добавя Херон секунда по-късно.

За момент, Артемизия изглежда така, сякаш щеше да се присъедини към нас, ала в присъствието на майка си се бе превърнала в сянка на момичето, което беше — сега тиха и несигурна, каквато никога не съм я виждала. Разбирам я. Все пак аз не помня да съм виждала майка си ядосана, но съм сигурна, че би изглеждала точно така, както ме гледа владетелката на Драгонсбейн в момента — стиснала челюст, със суров поглед и свити устни. За миг се чувствам като дете, което всеки момент ще го накажат. Ала не съм дете. Аз съм кралица и съм се сблъсквала с много по-страшни неща от тази жена. Затова се изправям гордо и издържам на погледа й, докато най-после тя не отмества своя.

— Както пожелаете, Ваше Височество.

ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО МЕ НАРЕЧЕ Принцеса на пепелта, беше сестра ми по сърце, която оставих да осиротее.

Ние сме играли заедно като деца, учили сме се да танцуваме и сме се престрували, че сме русалки, но когато се срещнем отново, ще сме врагове. Аз видях омразата в очите й, усетих гнева й като ураган, който разкъсва кожата ми. Тя няма да спре, докато не ми отнеме главата, и това й го причиних аз. За това съжалявам.

Но тя донякъде беше права. Аз бях Принцеса, съградена от пепел. От мен вече не остана нищо друго, което да може да изгори.