Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

Кресцентия ме преследва в сънищата ми. В тях ние отново сме деца, играем си в подземните басейни и се преструваме, че сме русалки. Нашият смях кънти из пещерата, докато се пръскаме и се гмуркаме, а нейната бавачка ни надзирава отдалеч. Аз събирам краката си, така че да изглеждат като опашка. Когато пробивам отново повърхността и отварям очи, сцената се е променила.

Сега стоя на повдигнатата платформа в центъра на градския площад и около мен всички се подиграват — каловаксийци и астрейци заедно. Всички те крещят и искат моята смърт, молят се за нея. Дори и Сьорен. Дори и Блейз. Зад мен аз чувам как един меч бива изваден от ножницата си и се обръщам, очаквайки да видя императора или тейна. Но там стои Крес и държи меча на баща си в ръцете си.

Подобно на последния път, в който я видях, вратът й е черен и люспест, а кожата — бледосива, косата — опърлена и бяла. Короната на майка ми блести в черно върху главата й. Тя ме гледа с такава омраза в очите, дори и когато устата й се извива в усмивка. Някакви ръце ме принуждават да падна на колене и тя се приближава, а стъпките й са изящни, както винаги.

Кляка до мен и ме докосва нежно по рамото, като привлича погледа ми към своя.

— Ти си моята сестра по сърце, малко агънце — казва тя и се усмихва още по-широко. Зъбите й са станали като остри шипове.

Тя целува бузата ми така, както го е правила толкова много пъти преди, но този път отпечатъкът, който оставя, е топъл и лепкав като кръв. После се изправя отново, вдига меча над главата си и замахва с него към мен със свистене във въздуха.

Времето се забавя достатъчно, за да осъзная, че дори и сега, аз не я мразя. Съжалявам я, страхувам се от нея, но също така я обичам.

Затварям очи и зачаквам острието да ме намери.

Събуждам се в студена пот и не мога повече да заспя. Тежестта на последния ден се е стоварила изцяло върху раменете ми, но тя е добре дошла, защото ми напомня, че съм жива, че съм оцеляла, за да видя още един ден. Но тя също ми напомня за онези, които не успяха да се спасят. Елпис. Оларик. Хила. Сантино. Аз изричам мълчалива молитва към боговете, молейки се те да бъдат посрещнати топло в Отвъдното като героите, каквито са.

До мен Блейз се размърдва в съня си, а челото му се набръчква. Главата му се извърта настрани и той проплаква в съня си, а сърцето ми се свива. Дори и заспал, той не е спокоен.

Обръщам се настрани, за да съм с лице срещу него, и слагам ръка с разперени пръсти на гърдите му. Леко е наддал през последните няколко месеца в двореца, но аз все още мога да усетя твърдото очертание на гръдната му кост през всичките дрехи и плът. Още известно време продължава да се бие насън, но аз задържам ръката си неподвижно, докато той се успокоява и напрежението в изражението му изчезва. Още веднъж ми заприличва на момчето, което познавах в един различен живот, преди светът да ни превърне в развалини.

Оставям ръката си да се разходи нагоре по врата му, до острата му челюст с наболата брада и грубата буза. В един друг живот — хубав живот — какво ли би станало с нас?

Толкова много хора, които обичах, бяха изтръгнати от мен. Гледах как животът напуска очите им. Аз ги оплаквах и им завиждах. Липсваха ми всеки момент.

Няма да загубя и Блейз.

Зад мен се дочува шумолене и аз се отдръпвам от Блейз. Обръщам се и виждам как Сьорен ме гледа със замаяни, полузатворени очи.

Той ще се ядоса, ще крещи, ще се бори — той има пълното право на това. Като го виждам така, завързан и объркан, усещам как в гърдите ми се надига вина, докато накрая едва дишам. Съжаление раздира сърцето ми, но аз го потискам. Гласът на Артемизия отеква в главата ми: Ние не се определяме от нещата, които правим, за да оцелеем . Ние не се извиняваме за тях. Не мога да се извиня, че направих това, което трябваше.

— Някога било ли е истинско? — пита Сьорен, нарушавайки крехката тишина.

Иска ми се да се ядоса, да крещи или да се бори. По-добре би било, отколкото да ме гледа така, сякаш съм го унищожила. Сьорен може и да е един от най-големите каловаксийски воини, но точно сега той не е нищо повече от момче с разбито сърце.

Би било по-добре да го излъжа. Лъжата ще направи всичко това по-лесно и за двама ни. Да го оставя да ме мрази и може би един ден аз също ще успея да го намразя. Но устата ми не иска да произнесе думите. Вече го излъгах много пъти.

— Всеки път, когато те погледна, аз виждам баща ти — изричам вместо това. Най-жестокото забиване на ножа, което мога да направя, но все пак е истина.