Джули Гарууд: Принцеса Алесандра

Той знаеше как да убива жените.

Глупава и безразсъдна, тя нямаше никакъв шанс. Така и не разбра, че е преследвана, нито пък успя да отгатне истинските намерения на тайния си обожател. Той вярваше, че стилът му е елегантен и се гордееше с таланта си. Би могъл да бъде жесток, но не беше. Изгаряше от нетърпение да задоволи непреодолимото желание, което го разяждаше и въпреки че еротичните мисли за мъчителна смърт предизвикаха у него трескаво възбуждение, той не се поддаде на долния си инстинкт. Той беше човек, а не звяр. Търсеше удовлетворение, а тя наистина заслужаваше да умре. И все пак той й бе показал искреното си съчувствие. Да, той наистина беше много нежен с нея. Преди да умре, тя дори му се усмихваше. Той нарочно я изненада точно в този момент и успя да види само една краткотрайна искра на ужас в кафявите й влажни очи преди всичко да е свършило. И през цялото време докато я душеше, той й шепнеше съчувствени думи с напевен глас, сякаш успокояваше ранено животно. Прекъсна състрадателната си песен едва, когато разбра, че я е убил и тя не може да го чуе.

Не, не беше безмилостен. Дори когато се увери, че е мъртва, той внимателно обърна главата й така, че да не я гледа и чак тогава си позволи да се усмихне. Искаше му се да се изсмее с облекчение и задоволство, защото най-после всичко мина, при това блестящо, но не посмя да го направи, защото там някъде дълбоко в съзнанието му го човъркаше мисълта, че такова непристойно поведение е присъщо по-скоро на чудовище, отколкото на човек. А той не беше чудовище. Не, той не мразеше жените, той им се възхищаваше — поне на повечето — и към тези, които възприемаше като изкупление, той не беше нито жесток, пито безсърдечен.

Беше невероятно умен и не се свенеше да си го признае. Преследването го забавляваше. От самото начало той успя да предусети всяка нейна реакция. Вярно, че собствената й суета му беше помогнала изключително много. Тя беше една наивна женичка, която се мислеше за светска дама — опасно и погрешно мнение — и той и доказа, че е твърде коварен за такива като нея.

Имаше нещо иронично в избора му на оръжие. В началото беше решил да я убие с кама. Искаше да почувства как острието потъва дълбоко в тялото й, жадуваше за усещането от топлата й кръв върху ръцете си всеки път, когато забие нож: в меката й гладка кожа. Убий я, убий я. Заповедта отекваше в съзнанието му. Но той не се поддаде на желанието си, защото все още беше по-силен от вътрешния си глас и в последния момент се отказа да използува камата си. Диамантената огърлица, която й беше подарил, блестеше примамливо. Той сграбчи скъпия накит и го усука около врата й.

Да, това беше най-подходящото оръжие. Жените обичат дрънкулки, а тази беше една от най-големите им почитателки. Той дори имаше намерение да я погребе с огърлицата, но точно преди да хвърли бучките вар, които бе донесъл от скалите, за да ускори разлагането на трупа, той промени мнението си и пъхна огърлицата в джоба си.

Отдалечи си от гроба й, без да се обърне назад. Не го мъчеха нито угризения, нито вина. Тя бе изиграла ролята си и сега той беше доволен.

Спусна се гъста мъгла. Той забеляза петната от вар върху ботушите си едва когато излезе на главния път. Не го притесняваше факта, че вероятно новите му ботуши бяха съсипани. Нищо не можеше да помрачи радостта му от победата. Сякаш от плещите му бе паднало огромно бреме. Но имаше и нещо друго — беше го обхванала треска, една невероятна еуфория в мига, в който ръцете му докоснаха тялото й…

О, да, тази беше дори по-привлекателна от предишната. Тя го бе върнала към живота. Светът отново беше розов и предоставяше безброй възможности за такъв силен и решителен мъж.

Знаеше, че съзнанието му дълго време щеше бъде подхранвано от спомена за тая вечер. А после, когато светлината започне да избледнява, той отново щеше да тръгне на лов.

Игуменката майка Мери Фелисити винаги бе вярвала в чудеса, но през всичките си шестдесет и седем години на тая земя, тя за първи път стана свидетел на едно от тях в един мразовит февруарски ден на 1820 година, когато писмото пристигна от Англия.

В началото се страхуваше да повярва на благословената новина, защото се опасяваше, че Дяволът е решил да я измами, за да подхрани надеждите и сетне окончателно да ги смаже. Но след като тя покорно отговори на официалното писмо и получи второ потвърждение, подпечатано от херцог Уилямшиър, майка Мери Фелисити го прие като дар, защото това наистина си беше дар.