Джули Гарууд: Бавно изгаряне

Грохналият старец се канеше да предизвика буря и съжаляваше единствено, че няма да го има, за да й се наслади.

Щеше да „издърпа чергата“ изпод краката на безобразните си роднини и щяха здравата да се строполят. Беше крайно време някой в това злощастно семейство да поправи ужасната несправедливост. Наистина бе времето.

Докато чакаше да подготвят оборудването, той подреди бюрото си. Деформираните от артрита пръсти погалиха гладкото дърво с повече нежност и внимание, отколкото някога доставяха на любовниците му. Бюрото беше старо, очукано и овехтяло като самия него. Старецът бе спечелил състоянието си точно в тази стая. Залепил телефона за ухото си, сключваше сделка след сделка, всичките печеливши. Колко компании купи през изминалите трийсет години? Колко други унищожи?

Отърси се от мислите за многобройните си победи. Сега не беше време за това. Прекоси стаята до бара и си наля чаша вода от стъклената гарафа, която един от бизнес партньорите му подари преди години. Отпи и отнесе чашата при бюрото си, като я постави върху подложка в ъгъла. Огледа облицованата с ламперия библиотека и реши, че е прекалено тъмно за камерите, затова бързо включи всички настолни лампи.

— Готово ли е? — попита нетърпеливо. Издърпа стола, седна, приглади косата си и изпъна сако, за да не щръкне яката му. Подръпна вратовръзката си, сякаш да облекчи стегнатото си гърло. — Сега ще си събера мислите — каза той. Гласът му беше дрезгав от дългите години, в които крещеше заповедите си и пушеше любимите си кубински пури.

И сега му се искаше да запали една. Но в къщата нямаше никакви. Беше се отказал от този навик преди десет години, но от време на време, когато му беше нервно, внезапно усещаше, че копнее за пура.

В момента не само бе напрегнат, но и малко се страхуваше, което бе почти непознато чувство за него. Отчаяно искаше да направи нещо добро, преди да умре, което щеше да се случи скоро, много скоро. Дължеше поне това на името Макена.

Старомодната видеокамера с VHS касета лежеше на триножник срещу него. Цифровата камера беше точно зад нея и обективът й бе насочен право към лицето му.

Той погледна зад камерите.

— Знам, че според теб цифровата камера е достатъчна и сигурно е така, но все пак си държа на старомодния начин с касетите. Не вярвам на тези дискове, така че с видеокасетата се подсигурявам. Кимни, когато всичко е готово, и ще започна.

Той вдигна чашата, отпи и я остави. От хапчетата, които досадните доктори го караха да пие, устата му пресъхваше.

След няколко секунди всичко беше готово и той започна:

— Казвам се Комптън Томас Макена. Това не е последното ми завещание. Промених го преди известно време. Оригиналът е в сейфа ми, едно копие се съхранява в адвокатската фирма, която работи за мен. Има още едно копие, което, гарантирам ви, ще надигне грозната си глава, ако поради някаква причина оригиналът и копието на адвоката се загубят или бъдат унищожени. Не съм казвал на никого от вас за новото си завещание или за промените, които направих, защото не исках да прекарам последните си месеци в тормоз. Сега, когато лекарите ме увериха, че краят ми наближава и че не може да се направи нищо повече, искам… не, изпитвам нужда — поправи се той — да ви обясня защо съм сторил това… макар да не съм сигурен дали някой от вас ще ме разбере и изобщо ще му пука…

Ще започна с кратка история на семейство Макена. Родителите ми са родени, израснали и погребани в планините на Шотландия. Баща ми притежаваше доста земя… наистина доста — повтори той. Спря да се прокашля и отново отпи от водата, преди да продължи: — Когато почина, земята остана по равно на по-големия ми брат Робърт Дънкан Втори и на мен. С Робърт дойдохме в Съединените щати да следваме и двамата решихме да останем тук. Години по-късно Робърт ми продаде своята част от земята. Това, което му платих за нея, заедно с наследството му, го превърна в много богат човек, а аз станах единствен собственик на имота, наречен Глен Макена…

Не се ожених. Нямах нито време, нито желание. Робърт си взе булка, която не одобрявах, но за разлика от брат ми, аз не заплашвах и не мърморех, че е избрал жена, която не одобрявам. Казваше се Каролайн… гонеше парите му. Със сигурност никога не го е обичала. Все пак изпълни дълга си и му роди двама сина — Робърт Дънкан Трети и Конъл Томас…

А сега към най-същественото в нашия урок по история. Когато моят племенник Конъл избра да се ожени за момиче без положение в обществото, баща му се отказа от него. Робърт беше избрал за сина си друга жена — от влиятелно семейство, и се вбеси, че желанията му не се изпълняват. Жената на Конъл, Лиа, беше бедна като просяците по улиците, но на племенника ми не му пукаше за парите, които щеше да загуби. — Старецът изпухтя отвратено и продължи: — На Робърт му остана само първородният син, който никога не възразяваше на баща си и винаги правеше каквото му казваха…