Джей Баркер: Сърца за изгаряне

Казваше се Стела и се влюбих в нея още щом я зърнах. Дори след като видях как убива човек, който доста приличаше на мен, не можех да не я обичам.

Не знаех, че го е убила — не и тогава, нямаше как да знам. Видях ги обаче да се целуват и този миг предначерта края му със същата сигурност, с която водата се стича надолу.

Щяхме да скрием трупа заедно, след като изслушах обясненията ѝ за стореното.

След това тя щеше да изчезне в нощта.

А аз нямаше какво друго да сторя, освен да я последвам със сърце, изпълнено с болка.

Запис в дневника 08/08/1984

Обект „Д“ в рамките на очакваните параметри.

— Времето изтече.

— МЛЪКНИ, дребосък! Говоря със сестра си.

Леля Джо издърпа поредната цигара от пакета „Марлборо 100“, оставен върху карираната ѝ платнена чанта, пъхна я в устата си, запали я със сребърната си „Зипо“ и изпрати към небесата облаче сивкав пушек.

— Каза „един час“. Беше в пет часа. Сега е шест — настоях аз. Леля нямаше никакъв усет за времето. При удобен случай можеше да откара цял ден тук, на гробището, и да разговаря с надгробните камъни. Добре де, с надгробния камък на Мама. Никога не разговаряше с Татко. Не го харесваше. — След два часа започва „Рицарят ездач“.

— Няма да го изпуснеш.

— Последния път го изпуснах — напомних ѝ. — Тръгнахме оттук в шест и половина, прибрахме се в седем, вечеряхме, ти ме застави да се изкъпя и докато седна пред телевизора, половината епизод вече бе минал. Няма как да гледаш сериал като „Рицарят ездач“ от средата. Трябва да започнеш от самото начало.

Леля Джо изпуфтя и отново пусна облак дим от цигарата си:

— Казвала ли съм ти, че имаш необичайна и дори обезпокоително добра памет за осемгодишен?

— Може ли вече да си вървим?

— Не още.

Въздъхнах и се пресегнах към радиото.

Леля Джо беше постлала одеяло върху гробовете на родителите ми, за да не седим на мократа трева. Почти цяла сутрин бе валяло и питсбъргското слънце не бе успяло да изсуши земята. Навсякъде беше разкаляно.

— Четири години, Кейти — каза Леля Джо на надгробната плоча на Мама. — Четири години, откакто онази отрепка, която наричаше свой мъж, те отне от нас — от мен и от малкото ти момченце Джак.

— Татко не е убил Мама.

— Той беше зад волана, нали така?

— Беше нещастен случай.

— Баща ти беше пиян.

— Мама е пила две чаши вино, а Татко — кока-кола. Така е казал сервитьорът. Така е записано в полицейския доклад.

Леля Джо оправи цветята във вазата пред гроба на Мама. Ноктите ѝ бяха пожълтели. Цветята бяха марга-ритки. Бях ги купил от супермаркет на „Джайънт Ийгъл“, докато идвахме насам. Във вазата на Татко нямаше цветя. Беше пълна със застояла дъждовна вода и треволяк. Леля Джо не ми разрешаваше да я почистя.

— Беше пиян, преди да тръгнат.

Поклатих глава.

— Преди да ме оставят в твоя апартамент, докато си беше вкъщи, пиеше чай с лед. Мама също.

— Не можеш да си толкова сигурен.

— Самата ти каза, че имам добра памет.

— Тогава беше на четири.

— Аз пиех шоколадово мляко. Мама ми го наля в „бебешката чаша“, за да си го взема с мен. Гледахме „Магнум“ на твоя диван, после ти ме накара си легна. Тогава не ме принуди да се къпя.

— Хм.

— Радиото е повредено. — Въртях копчето от единия край на скалата до другия, но от говорителя се разнасяше само статичен шум.

— Не е повредено. Просто е трудно да се улови сигнал тук.

— Тогава защо го взехме с нас?

— Защото от време на време се хваща някоя станция, а майка ти обичаше музика.

„Боб ФМ“ — радиото, което въртеше хитове от петдесетте до деветдесетте, беше на честота 96,9 мегахерца. Завъртях копчето малко по-вляво от отметката „97“. Хюи Люис каза нещо за някакво ново лекарство, след което гласът му отново се изгуби в статичния шум.