Джей Баркер: Сърца за изгаряне

— Онази с момчето и сала?

— Хммм. Не само грозен, но и необразован, ясно.

— Това пък какво трябва да означава?

— Ти си мислиш за „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Тази книга дори не е написана от Дикенс. Авторът ѝ е Марк Твен. Твен е банален. „Твен“ дори не е истинското му име. Бил е прост капитан на кораб, който е успял да надращи някоя-друга простотия, докато не е пиел и играел комар.

Не бях чел книга от Твен, нито пък от Дикенс. Библиотеката ми се състоеше от половината от книгите за Момчетата Харди, любители детективи, както и няколко десетки комикса. Не познавах хора, които да са чели Твен и Дикенс — дори родителите ми или Леля Джо не бяха.

— За какво се разказва в „Големите надежди“?

Жената, стояла до джипа, беше успяла да се приближи към нас. Не бях забелязал да помръдва, но вече беше на два-три метра от пейката, наблюдаваше ни с крайчеца на окото си и без съмнение попиваше всяка изречена от нас дума.

Момичето сведе поглед към книгата в ръцете си.

— За всичко, което има смисъл.

— Не разбирам.

— Няма как да разбереш.

— Може ли да я видя?

Пресегнах се към книгата. Момичето изплашено се дръпна в своя край на скамейката. Жената понечи да се приближи, но спря, като видя, че момичето я гледа.

Момичето остави книгата на пейката и я побутна към мен с връхчетата на пръстите си. Това очевидно успокои жената.

Взех книгата и се зачетох в описанието на задната корица.

— Името ми е Стела — каза момичето. — Кръстена съм в чест на героинята от тази книга, само че тя се казва Естела.

Подадох ѝ книгата. Очаквах да ме накара да я оставя на скамейката и да я приплъзна към нея, но тя не го стори. Грабна я от ръцете ми и я сложи обратно в скута си.

— Когато момиче ти каже името си, учтивостта подсказва да ѝ върнеш жеста.

— Да ѝ върна жеста?

Тя въздъхна.

— Да отвърнеш с любезност, да направиш същото.

— О, казвам се Джак. Джак Тач.

— Обикновено име за обикновено момче. Как се казваш наистина ? Никой в действителност не се казва просто „Джак“ — това е кратката форма на „Джон“. Никога не съм разбирала подобни съкращения — не е като „Майк“ и „Майкъл“, повече прилича на „Бил“ и „Уилям“, което е даже още по-странно.

— Цялото ми име е Джон Едуард Тач — отвърнах. — Но всички ме наричат Джак.

— Не се и съмнявам! А какъв ти се пада Едуард? Сигурно е някой от семейството.

— Баща ми се казваше Едуард. Всички го наричаха „Еди“. На колко си години? Говориш странно.

Погледът ѝ се стрелна към жената, след което отновосе върна към корицата на книгата. Започна да си играе със страниците.

— На осем съм.

— Не говориш така, сякаш си на осем. И аз съм на осем.

— Ами и ти не звучиш като осемгодишен.

— Стела? — обади се жената. Прозвуча почти като мъмрене. — Трябва да вървим.

Стела въздъхна отново и притвори очи. Изрече нещо с мек глас, прекалено тихо, за да го чуя, но очевидно жената разбра думите ѝ, нищо че бе по-далеч от мен. Поклати глава. Стела се намръщи и скочи от пейката, като приглади с една ръка полата си. Тръгна през тревата към джипа.

— Чао — изрекох аз, вдигайки ръка. Тя спря и се извърна към мен.

— Удоволствие бе да се запозная с теб, Джон Едуард — Джак Тач.

И отново закрачи към очакващото я возило. Жената я последва. Когато придружителката ѝ се обърна, вятърът отметна полите на палтото ѝ и видях нещо под него — картина, която и до ден-днешен помня кристално ясно: цевта на пушка, опряна до крака ѝ.

Проследих с поглед Стела, докато се изкачваше по хълма. Жената затвори вратата на джипа зад нея. Момичето изчезна зад затъмнените стъкла, които постепенно ставаха все по-миниатюрни, докато колата се отдалечаваше.

— Оставила съм десет долара на плота за доставчика на пица. Вече съм поръчала. Когато дойде, дай му ги — осем са за пицата, а два са бакшиш. Разбра ли?

— Ясно — отвърнах аз. Очите ми бяха приковани в телевизора. Леля Джо беше успяла да спазари едно „Атари 2600“ от гаражна разпродажба миналата година. Към него като бонус вървеше цял кашон с касети с игри. В момента играех „Пак-Ман“ и бях задобрял доста. Още по-добър бях на „Мисис Пак-Ман“, но за да играя на нея, трябваше да отида до залата с игралните автомати. „Питфол“ също беше забавна.

— Слушаш ли ме изобщо?

— Пица, пари, бакшиш, разбрано — промърморих аз.

— Добре. А какво не трябва да правиш, докато ме няма?

— Да отварям вратата.

— Освен на доставчика на пица.

— Освен на доставчика.