Джей Баркер: Сърца за изгаряне

Леля Джо се наведе и ме целуна по темето. Униформата ѝ миришеше на палачинки и на прегорели препечени филийки.

— Днес трябва да затворя, но вероятно ще съм се прибрала към полунощ. Ако съм късметлийка — може и по-рано.

— Ами ако доставчикът на пица е убиец, който се разхожда насам-натам с брадва и иска да ме накълца на малки парченца?

— Ами тогава не му давай бакшиш. Трябва да тръгвам.

Миг по-късно вече беше до вратата. Димът от цигарата се носеше като шлейф зад нея.

Духчето Блинки ме хвана натясно в един ъгъл и загубих и третия си живот. Край на играта.

— Да му се не види!

Когато бях по-малък, Леля Джо наемаше детегледачки една след друга, но спря, когато станах на седем. Не можеше да си го позволи. Каза, че ще ѝ излиза по-евтино, ако просто не ходи на работа, отколкото ако наема някой да ме наглежда. Не че имах нужда от детегледачка. Повечето от тях се тръсваха някъде и почваха да приказват с гаджетата си по телефона (няколко дори ги домъкнаха вкъщи) и изобщо не ми обръщаха внимание.

Стигнахме до споразумение. Без повече детегледачки, Леля Джо ми дава долар, ако не правя бели, както и вечеря по мой избор. Винаги избирах пица. Няма нищо по-добро от пицата. Използвах новопридобитото си богатство, за да си купувам комикси. Остатъка прибирах в буркан, скрит под леглото ми. Когато за последно ги преброих, бяха спестил трийсет и два долара.

Станах, протегнах се и се запътих към прозореца.

Видях Леля Джо на няколко пресечки от нас, от другата страна на улицата. Изчаках да се промуши през вратата на „Закусвалнята на Крендал“, където работеше, преброих до десет, обух си обувките и се измъкнах от апартамента.

Прекосих коридора и почуках на вратата на апартамент 304. Когато никой не отговори, почуках отново, този път по-силно. Тъкмо мислех да потретя, когато вратата се открехна на десетина сантиметра, придържана от метална верига.

От процепа ме изгледаха две ткръгли очи зад очила с дебели рамки, лепнати върху набръчкано лице, увенчано с рошава посивяла коса, подобна на четка. Госпожа Лийч.

— Какво искаш?

— Имате книги, нали?

— „Имате книги“? Това струва ли ти се подобаващ поздрав за някой, който е по-възрастен от теб?

Знаех, че госпожа Лийч има книги, понеже за кратко ме бе наглеждала в периода между детегледачките и позволението на Леля Джо да оставам сам вкъщи от миналата година насам. Имаше лавици, отрупани с книги. Също и много вестници. Леля Джо казваше, че госпожа Лийч е вехтошарка.

— Трябва ми книгата „Големите надежди“ от Чарлс Дикенс.

— Чарлс Дикенс?

— Да. Имате ли я?

Госпожа Лийч погледна към вратата на нашия апартамент.

— Къде е леля ти?

— На работа.

— Предполага се, че не трябва да излизаш, докато нея я няма.

— Че то ей го къде е апартаментът — посочих аз към отворената врата. — Ако ми дадете книгата, ще ви дам малко от моята пица.

Очите ѝ блеснаха.

— Имаш пица?

— Още не, но скоро ще дойде.

Госпожа Лийч имаше слабост към пиците, особено ако бяха с чушка. Понякога слагаше и ананас върху своята. Леля Джо казваше, че вероятно я наляга старческата деменция. Мисля, че бях съгласен. Мястото на ананаса не е върху пицата.

Тя затвори вратата, свали веригата и ме подкани да се намъкна.

— Да, имам книги. Имам много книги. Мисля, че тази, която търсиш, е някъде тук…

Тя понечи да затвори вратата, но аз ѝ напомних, че трябва да се ослушваме за пристигането на доставчика. Тя я притвори, оставяйки два-три сантиметра процеп. Никак не ѝ се искаше. Забелязах я как на два пъти хвърля тревожен поглед натам. Леля Джо ми бе казвала, че госпожа Лийч е била обирана веднъж, преди десетина години. Разбили вратата ѝ, влезли в апартамента и правили лоши неща. Никой не ми бе казвал какви точно са били тези лоши неща, но след случката тя не излизаше много-много навън. Каза, че са я проследили до дома ѝ, а щом не излиза, няма как да я последват отново. Леля Джо пазаруваше и за нея, когато ходеше за покупки. Мисля, че не бях виждал госпожа Лийч извън сградата.

— Ще наблюдавам вратата — казах ѝ. — Вие намерете книгата.

Това като че ли я успокои.

Тя кимна и закрачи из стаята, като внимаваше да не събори някоя от купчините вестници, осеяли целия под.

— Хубаво е, че се интересуваш от класическа литература, но не мислиш ли, че трябва да започнеш от нещо по-леко, като „Хъкълбери Фин“ например? Марк Твен е много по-добър от оня британец. Дикенс е доста цветист и плямпа много. Понякога си мисля, че от време на време е проверявал заглавната страница на книгата си, за да си припомни какво точно пише — толкова се оплита в собствените си думи. Твен е симпатичен и прям, не го увърта много-много, доста по-стегнат.