Джули Гарууд: Бавно изгаряне

Кейт пак дръпна сутиена си.

— О, много елегантно, нямам думи — вметна Кийра.

— Това чудо направо ще ме убие. Не мога да дишам.

— Изглеждаш страхотно, това не е ли по-важно от дишането? подразни я сестра й. — Търпи. За добра кауза е.

— Каква по-точно е каузата?

— Напоследък ти си моята кауза. И на Изабел също. Твърдо сме решили да те накараме да се поотпуснеш. Прекалено си сериозна, вредно е за собственото ти здраве. Лично аз смятам, че страдаш от синдрома на средното дете. Нали се сещаш, пълна си с комплекси и фобии и изпитваш постоянна необходимост да се доказваш.

Кейт реши да не й обръща внимание. Остави малката си чантичка-плик на масата и отиде до шкафа.

— Направо си като извадена от учебник — продължи Кийра.

— Хубаво.

— Изобщо не ме слушаш, нали?

Кейт се спаси от необходимостта да отговори, защото телефонът иззвъня. Докато Кийра бързаше към кабинета, за да вдигне, Кейт отвори вратата на гардероба и започна да търси дъждобрана си. В кухнята шумеше телевизорът и се чуваше приповдигнатият тон на мъжа, който съобщаваше прогнозата за времето и напомняше на зрителите, че Чарлстън все още е в разгара на топлинна вълна, каквато не е сполитала града от трийсет години. Ако температурите останеха толкова високи още само два дни, щеше да е нов рекорд. Заради тази възможност метеорологът направо се побъркваше от вълнение.

Обаче истинският проблем беше влажността. Въздухът бе тежък, застинал и гъст като лепило. От тротоарите и улиците се издигаше пара на талази, смесвайки се със смога, надвиснал като призрак над задъхващия се град. Един малко по-силен порив на вятъра щеше да изчисти небето, но в скоро време не се очакваха нито вятър, нито дъжд. Ако човек не е аклиматизиран, трудно можеше да си поеме дъх. Задухът изтощаваше и млади, и стари, и всички изпадаха в летаргично състояние. Повечето хора нямаха енергия дори да махнат с ръка, за да прогонят някой досаден комар.

Но колкото и непоносимо горещо да бе, партито, на което Кейт обеща да отиде, щеше да се проведе в двора на една частна художествена галерия. Събитието беше планирано преди седмици и бялата шатра бе издигната, преди да стане толкова задушно. Само едното крило на новопостроената галерия беше завършено, но то не можеше да побере очакваната тълпа.

Нямаше спасение от тази ситуация. Собственикът, Карл Бертоли, беше приятел на Кейт. Тя знаеше, че ще го засегне, ако не се появи на партито му. Заради натовареното движение пътуването от Силвър Спрингс, където живееше, до другия край на Чарлстън щеше да й отнеме повече от час, но Кейт не мислеше да остане дълго. Смяташе да помогне с последните приготовления и в разгара на партито да изчезне. Карл щеше да е прекалено зает, за да забележи.

В галерията излагаха доста провокативните творби на една художничка от Хюстън и по този повод имаше протести и заплашителни обаждания. Карл беше изключително доволен. Той вярваше, че всяка реклама — и добра, и лоша — е от полза за бизнеса на галерията. Художничката, която се представяше под псевдонима Канела, имаше доста последователи, макар Кейт да не проумяваше защо. Като творец Канела беше в най-добрия случай посредствена. Обаче отлично умееше да привлича вниманието към себе си. Постоянно говореха за нея в новините и беше готова на всичко, за да е център на събитията. В момента тя беше против всичко организирано. Когато не хвърляше боя по платната си, се опитваше не много убедително да събори правителството. Канела вярваше в свободната любов, свободната изява и свободното летене през живота. Обаче картините й не бяха никак евтини. Направо си бяха възмутително скъпи.

Кийра се върна в коридора и каза:

— Пак се обади Рийс. Започвам да се плаша от него. — Млъкна, когато видя Кейт. Днес не се очаква да вали. Защо си навлякла този дъждобран? Навън е близо 40 градуса.

— Малко предпазливост не е излишна. Не искам роклята да се измокри.

Кийра се засмя.

— Знам какво правиш. Не искаш леля Нора да те види в тази рокля. Признай си Кейти. Страхуваш се от нея.

— Не се страхувам. Просто се опитвам да избегна една дълга лекция.

— Роклята ти не е неприлична.

— Ще реши, че е — каза тя и закопча дъждобрана.

— Ще бъде странно когато я няма тук да ни командва. Ще ми липсва.

— И на мен — прошепна Кейт.

Нора се местеше обратно в Сейнт Луис. Беше дошла в Силвър Спрингс, когато сестра й се разболя, и остана да върти домакинството, докато Изабел завърши гимназия. Сега, след като Кейт се прибра у дома, а Изабел заминаваше за колежа, Нора беше готова да се завърне в дома си. Искаше да бъде близо до дъщеря си и внуците.