Джули Гарууд - Принцеса Алесандра

Истинско чудо.

Най-после те щяха да се отърват от тази немирница. Още на другия ден, по време на сутрешната молитва игуменката сподели новината с другите монахини. Вечерта отпразнуваха събитието с патешка супа и прясно изпечен черен хляб. Сестра Ракел беше твърде развълнувана и по вечерня на два пъти я смъмриха за гръмогласния й смях.

На следния ден следобед извикаха немирницата — или иначе казано принцеса Алесандра — в безупречния кабинет на игуменката. Докато принцесата слушаше новините за заминаването й от манастира, сестра Ракел събираше багажа й.

Майка Фелисити седеше на стол с висока облегалка, зад голямо бюро, старо и овехтяло досущ като самата нея. По стар навик, докато чакаше реакцията на послушницата си, монахинята разсеяно отместваше с пръсти тежките дървени зърна на молитвената си броеница.

Принцеса Алесандра беше стъписана от новината. С нервен жест тя притисна ръцете си една в друга и наведе глава, така че игуменката да не види насълзените й очи.

— Седни, Алесандра. Нямам намерение да говоря на темето ти.

— Както желаете, Майко. — И тя седна на ръба на твърдия стол, изправи рамене, за да угоди на игуменката и сетне скръсти ръце в скута си.

— Какво мислиш за новината? — попита монахинята.

— Пожарът е причината нали, Майко? Все още не сте ми простили тая злополука.

— Глупости — отвърна игуменката. — Простила съм ти това лекомислие още преди месец.

— Сестра Ракел ли ви убеди да ме отпратите? Аз й се извиних и тя вече не е толкова ядосана.

Майка Фелисити поклати глава и се намръщи, защото Алесандра неволно я разсърди като й припомни част от лудориите си.

— Не разбирам защо мислеше, че онзи противен крем би могъл да премахне луничките ти. Въпреки това, сестра Ракел се съгласи на експеримента. Тя не те обвинява… изцяло — побърза да добави игуменката, — защото лъжата, която изрече би изглеждала като смъртен грях в очите на Бога. — Алесандра, не съм молила настойника ти да те отведе оттук. Той ми писа. Ето писмото на херцог Уилямшиър. Прочети го и ще видиш, че не те лъжа.

С трепереща ръка Алесандра взе писмото. На един дъх погълна съдържанието му и го подаде на монахинята.

— Виждаш, че работата не търпи отлагане, нали? Този генерал Айвън, за когото споменава твоят настойник, изглежда има лоша слава. Срещала ли си го преди?

Алесандра поклати глава.

— Ходили сме в родината на баща ми няколко пъти, но аз съм била съвсем малка. Не си спомням да съм го виждала. Защо ще иска той да се ожени за мен?

— Настойникът ти е подразбрал намеренията на генерала — отвърна игуменката и потупа писмото. — Поданиците на баща ти не са те забравили. Ти все още си тяхната любима принцеса. Генералът смята, че ако се ожени за теб, ще завземе кралството с тяхна подкрепа. Хитър план, нали?

— Но аз не искам да се омъжвам за него — прошепна Алесандра.

— Настойникът ти също не е съгласен. Но той счита, че генералът няма да приеме отрицателен отговор и ако е необходимо ще те отведе насила, за да подсигуриш неговия успех. Ето защо херцог Уилямшиър държи да заминеш за Англия с охрана.

— Не искам да си тръгвам оттук, Майко. Наистина не искам.

Сърцето на майка Фелисити се сви от болката в гласа на Алесандра. За един миг всички лудории на принцеса Алесандра през изминалите години бяха забравени. Игуменката си спомни уязвимостта и страха в очите на малкото момиче, когато за първи път то пристигна в манастира заедно с болната си майка. Докато майка й беше жива, Алесандра се държеше като светица. Беше съвсем млада — само на дванадесет години — и беше изгубила скъпия си баща едва шест месеца преди това.

И все пак детето беше показало невероятна сила. Пое цялата отговорност да се грижи за майка си ден и нощ. Нямаше никаква надежда майка й да оздравее. Болестта беше съсипала и тялото и ума й и към края, когато болките я подлудяваха, Алесандра лягаше в леглото на майка си и обгръщаше с ръце крехкото й тяло. Нежно я люлееше напред-назад и с ангелски глас й пееше прочувствени балади. Беше изключително болезнено и красиво да се усети тая любов. И когато най-накрая дяволското мъчение приключи, майката умря в ръцете на дъщеря си. Алесандра не позволи на никого да я успокоява. Тя плачеше нощем, сама в своята килия и въпреки белите завеси, които служеха за преграда в общата спалня, послушниците чуваха сподавените й ридания.

Погребаха майка й зад параклиса в красива изкуствена малка пещера, цялата обградена от цветя. Земите на манастира се простираха до втория дом на семейството на Алесандра Стоун Хевън, но тя никога не беше ходила дотам.