Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

Тялото му се напряга, а юмруците му се свиват. За секунда започвам да се притеснявам, че ще скъса въжетата, все едно са от слама, но той не го прави. Просто ме наблюдава, а студените му сини очи блестят в слабата светлина.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Забивам зъби в долната си устна, сякаш това би могло да задържи думите вътре.

— Да! — признавам аз най-накрая. — Беше истинско.

Той омеква, а борбеността му го напуска и той поклаща глава.

— Ние можехме да оправим нещата, Тора…

— Не ме наричай така! — сопвам се аз, преди да си спомня, че Херон и Блейз спят. Това не е разговор, който искам те да чуят. Снишавам гласа си до шепот. — Моето име е Теодосия.

За него това няма значение — името си е име, — но за мен това означава всичко.

— Теодосия тогава. Аз съм на ваша страна, нали знаеш това?

— Знам — отвръщам аз, след като поемам дъх.

— Тогава защо… — той спира, когато сам открива отговора. — Защото ще загубиш уважението им. Те биха казали, че оставяш емоциите си да замъглят преценката ти и че ме поставяш пред страната си.

— И при това дори няма да грешат — признавам аз. — Не мога да го направя, Сьорен.

— Но ние можем да управляваме заедно и да установим мир между народите ни. Ние искаме едно и също. Искаме мир.

Не мога да не се засмея. Това е толкова просто решение и същевременно толкова невъзможно.

— След десетилетие на потисничество, Сьорен, след като стотици хиляди от моите хора са били убити, а дори и още повече докарани до лудост в мините. След като върху тях са били извършвани експерименти. След като ти си позволил те да бъдат използвани като оръжия. Как може да си мислиш, че мирът между нашите народи е възможен? — Необходим ми е целият ми самоконтрол, за да не се разкрещя, и ми се налага да си поема дъх, за да се успокоя. — Между нас?

— Наистина ли? — пита той. — Аз знам, че ти все още ме обичаш. И аз все още те обичам.

— Само че не е така. Ти обичаш Тора, а Тора не съществува. Та ти дори не ме познаваш.

Той не отговаря, докато му обръщам гръб и свивам крака до гърдите си. Сълзи парят очите ми, но аз ги преглъщам. Нищо от това, което казах, не е лъжа, но ми се иска да бе така. Иска ми се да имаше някакъв начин да спася страната си и него. Но няма как и аз направих своя избор. Може и да го обичам, но не мога да му простя за берсеркерите, а и се съмнявам, че той ще може да ми прости за това предателство, без значение какви ги говори.

Земята помежду ни е изгорена, замръзнала и осолена. Това не е място, където някога нещо отново ще поникне.

Не съм сигурна точно колко дълго мълчим, но аз болезнено осъзнавам присъствието му, очите му върху мен и болката. Почти ми се приисква да бях изпила чашата със сънотворното. Изпадането в забвение би било по-добре от това.

Блейз потръпва в съня си, а ръцете му се размахват, борейки се с кошмарите, които го тормозят. Аз хващам китките му и ги притискам към леглото, преди той да нарани себе си или мен. В съня той е лесен за подчинение и когато отново се успокоява, аз го пускам и отмятам късата му коса от лицето му.

— Това не е лечение — заявява Сьорен. — Не е нужно да ти казвам това.

Аз оставам с гръб към него и се свивам по-наблизо до Блейз.

— Не разбирам за какво говориш — отвръщам му аз.

— Това е като да пиеш лунен чай за болка — действа известно време, но когато влиянието отслабне, болката си е все още там и е все толкова непоносима. Ние го опитахме. В крайна сметка, нищо не се промени. Няма никакво лечение за минната лудост.

Когато чувам този термин, през тялото ми преминава светкавица, макар да съм мислила доста често за това след разговора ми с Ерик. Обръщам се отново, за да съм лице в лице с него и съжалението в очите му кара стомаха ми да се свие. Как се осмелява той да ме съжалява след всичко?

— Грешиш! — казвам аз, а думите ми са едва доловим шепот.

— Виждал съм стотици мъже, преминали през едно и също нещо след мините. Въпрос на време е, преди да стане опасен.

— Той има проблеми със съня — убеждавам го аз, като се мъча гласът ми да звучи равен. — След всичко, през което е преминал, това едва ли е изненадващо.

— Той е един от онези, които ме вързаха — отвръща Сьорен. — Спомням си, че кожата му беше гореща.

— Някои хора просто са по-топли от други.

— Имало е и други неща, нали? — притиска ме той.

Сещам се за стола на императора, който се чупи. Сещам се за тронната зала, когато камшикът на тейна се впиваше в гърба ми, за пукнатините, които се разпростряха върху камъните под краката ми като крака на паяк. Сещам се за страха в очите му, когато ми довери по-късно как в неговата дарба имало нещо различно и как дори Ампелио се страхувал от него. Сещам се как ми призна, че той е причинил земетресението в мината Озам, защото е загубил контрол.