Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

— Отведете го долу! — изричам аз, изненадана от това колко е равен гласът ми. Дори и треперенето ми е спряло. — Оставете го да се преоблече в нещо сухо. Няма да ни е от полза, ако умре.

СЬОРЕН БЕШЕ ПРАВ. КОГАТО „УОЗ“ започне да плава с пълна скорост, нищо не може да я догони. Известно време корабите на императора са точки, които ни следват, но ние бързо ги губим и по изгрев-слънце зад нас няма нищо друго освен вода. Дори Артемизия, която е поела контрола над кораба, е впечатлена от това как той се движи. Иска ми се да й кажа, че Сьорен го е съградил със собствените си ръце, но се съмнявам, че тя ще го намери за толкова мило, колкото аз. По-скоро щеше да ми хвърли онзи поглед, в който се е специализирала — онзи, който казва, че тя все още не е сигурна дали аз съм надеждна, или не. А аз все се надявам, че вече съм доказала това, но с нея може би никога няма да успея.

Обаче я разбирам. Момичетата като нас са научили какво може да ти причини доверието.

Херон все още не е толкова пречупен. Той стои край мен — отдаден — и използва дарбата си, за да изцери реброто ми, както и останалите разрези и рани. Той лекува също и Сьорен, макар никой да не го е искал от него, а Артемизия дори го укорява за това.

Двете жени и мъжът, които не познавам, ме гледат страхливо, със смесица от възхищение и страх, но постоянното присъствие на Херон ги държи настрани. Скоро ще трябва да поговоря с тях и да се преструвам, че съм кралица, достойна за предаността им, но все още не. Днес не се чувствам като ничия кралица.

Приспиват Сьорен, за да го държат в безсъзнание, докато стигнем до Драгонсбейн. На нейния кораб сигурно има бригантина — с решетки, ключалки и вериги, които ще бъдат по-ефективни в държането му като пленник. Не е нужно да им казвам, че въжетата няма да го задържат задълго.

Въпреки че корпусът е малък и той се е сринал в ъгъла, само на няколко метра от мен, аз се мъча да не го гледам. В момента в съня си той изглежда като дете и в гърдите ми се надига толкова вина, че накрая направо не мога да дишам.

Това беше необходимо. Това беше единственият начин, по който нещата можеха да приключат. Той наистина бе решил да се опълчи на баща си. Аз наистина го вярвам, но никой друг няма да го направи. А и не мога да бъда никаква кралица, ако взимам страната на враговете си, а не на моя народ. Сьорен е мой враг, дори и ако и двамата не желаехме да е така. По ръцете си той има кръвта на стотици.

Макар и моите вече да не са особено чисти.

Не мога да спя, докато той е толкова близо, дори да не го гледам от леглото, на което съм се свила. Неговото легло. То дори мирише на него — на морска вода и прясно нарязано дърво. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще припадна от изтощение, но не мога да намеря съня, а и не съм много сигурна, че го искам. Не знам какво ще ме очаква в сънищата ми.

Вратата към корпуса изскърцва и аз се стягам, подготвяйки се за някой от непознатите — или още по-лошо, за Артемизия — да влезе. Вместо това е Блейз, който държи две чаши чай, изпускащи пара.

Той изглежда по-зле, отколкото се чувствам аз. Очите му са очертани от тъмни сенки, които контрастират на фона на матовата му, пепелява кожа. Чудя се кога ли е спал за последен път. Без да очаквам, чувам гласа на Ерик в ума си, но го изтласквам оттам. Ние сме на топло, в безопасност и свободни, а това е нещо, което трябва да се отпразнува.

— Предположих, че все още ще си будна — изрича той, докато се промъква пъргаво около спящия Херон и хвърля поглед, изпълнен с подозрение, към отпуснатото тяло на Сьорен. После сяда върху ръба на леглото ми и оставя чашата си върху малката сгъваема маса до леглото, преди да ми подаде другата. Понечвам да отпия, но той ме спира.

— Сложил съм сънотворно — уведомява ме той. — Не чак толкова — добавя той и посочва с глава към Сьорен. — Но би трябвало да успееш да заспиш. Реших, че това ще е единственият начин, по който би могла.

Кимам в знак на благодарност и започвам да отпивам, докато той кляка до Сьорен, за да провери връзките на ръцете му. Без много да премислям, сменям чашите ни. Когато той се обръща към мен, очите му се взират в лицето ми. Той съзира изражението ми на вина, но само част от нея.

— Направила си това, което трябваше да направиш, Тео — едва след малко разбирам, че той има предвид Сьорен. — Но сега това свърши.

Не мога да се въздържа и изсумтявам.

— Не, не е! — отвръщам му аз и изпивам дълга глътка от чая си.

— Вече не си сама. Не е нужно да се преструваш — казва той и идва отново да седне на ръба на леглото. — Това е нещо.