Карл Армер - Пепелта на Рая

В здрача 21-ва християнска ескадрила бомбардировачи се връщаше от много успешна акция. Бяха унищожили 400 000 езичници.

Наблюдавах как тежките машини кацаха една по една на военното летище в Александрия и как кардинал Понтини ги поздравяваше. Той стоеше на трибуната под огромния кръст, осветен със зенитни прожектори, и благославяше всеки самолет, който минеше покрай него. Беше поръчал всичко, с каквото разполагаше: чуваха се камбани, вееха се знамена, пееха хорове, пълна програма. Добра постановка за вечерните новини.

Ескадрата беше атакувала цели в крайбрежните части на Танзания. Там имаше по-големи градове, в които все още имаше хора. Не особено важни от военна гледна точка, но това беше по-скоро един психологически жест. Такъв масиран удар винаги се отразява зле на морала на врага.

С уморено движение изключих записа на доклада. Образът на спуснатия ми визьор на комуникационния ми шлем избледня, стъклото пак стана прозрачно и ми разкри невероятната красота около мен. Седях в море от жълти цветя, което се простираше до хоризонта. Цветята стигаха до бедрата ми, така че гледах само над тях. Бяха като разлюлян от вятъра океан. И в средата на този океан беше моят батальон. Втори батальон на четвърта полска въздушно кавалерийска дивизия, „Дивизията на Богородица“.

— Кавалерийски капитан Сикорски? Сър?

Марек, адютантът ми.

— Да си изкопаем ли позиции, сър?

— Не — казах аз. Знаех колко са уморени момчетата ми. От седмици се влачехме из Узбекистан. А преди това из Кашмир. И Азербайджан. Еритрея. Чад. Мароко. От години бяхме на път, бойците на Кръста. Срещу неверниците и техния джихад. Чат-пат в хеликоптерите, нали все пак бяхме въздушна кавалерия, но най-често бяхме пеша. С над 20 кг оборудване, оръжия, муниции, минохвъргачки, мини, набори за първа помощ, полеви олтари, библии, бронежилетки, каски. Под едно слънце, което изглежда от година на година ставаше все по-убийствено. Бяхме скапани.

— Не — казах пак. — Тук е сигурно. Изтребихме всичко до последната хлебарка.

Марек ме погледна учудено, после отдаде чест, стегнато направи кръгом и отиде да предаде заповедта ми.

Мислех си за Понтини, тази тлъста, любима на медиите тилова свиня и неговите безсмислени бомбардировки. Въпросът с Африка беше приключен. Африка беше наша, а което не беше наше, беше мъртво. Разбито. Беззащитно. Но за Понтини нямаше нищо по-хубаво от беззащитни хора, на които да демонстрира силата си. Пети път бомбардираше все същия разрушен град. А при нас на Източния фронт мунициите не достигаха. Афганистан, Пакистан, Узбекистан, Таджикистан, още бяха ад за нас. Тези надупчени планински територии с отвратителните си тунели и пещери, където попадахме от една засада на друга, откакто се беше сринало сателитното наблюдение.

За щастие батальонът ни вече не беше в планините. Движехме се през прочистена територия към Самарканд. Чиста проба почивка и лагерът, който си устроихме за през нощта, беше като детски летен лагер. Войниците ми се мотаеха между палатките и кръстовете и превръщаха морето от цветя в кочина. Това беше нормално. Ние превръщахме всяко място в кочина. Звукът от стереото пулсираше във вечерното небе, греещо в нежно розово, някои се напиха, тамянът обикаляше, други се сбиха, трети се молеха. Дива сбирщина от набожни поляци, далече от родината на кръстоносен поход, който все не свършваше.

Някои дори май искаха да изровят окопи за отбрана въпреки заповедта ми, но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че копаят дупка за клозет. Нямаше как да не се ухиля. Беше толкова типично за тази пълна с парадокси война. В бойните си костюми имахме интернет, GPS, нощно виждане и изчислителна мощ, с които преди десетилетия би могло да се управлява експедиция до Марс, но ни се налагаше всеки ден да строим клозети. Ние бяхме поляци, но езикът ни беше претъпкан с американски пиджин 1 1 Пиджин — (англ. pidgin) — Опростен език, който се ползва най-често за общуване между групи, които нямат общ език, като пиджинът не е майчин на никоя от групите. — wow, fuck, cool, man, shit, Sir, easy, okydoky — и което беше по-странното, това беше, когато Америка вече я нямаше, или поне не такава, каквато я познавахме от филмите. Аз бях кавалерийски капитан, а никога през живота си не се бях качвал на кон. А двете най-големи религии на Земята взаимно се унищожаваха, защото не можеха да се разберат, кой възвестява по-добрия път към рая. Свещено безумие.