Карл Армер - Пепелта на Рая

Не, не бих искал да живея така. Wrong place, wrong time 2 2 Wrong place, wrong time — (англ.) В неподходящото време, на неподходящото място. . Но не намирах решение, не знаех изхода.

И така аз се отпуснах и се потопих в мира на голямата жълта ливада.

Не знам защо се сетих за точно този ден в Узбекистан. Ден без никакви особени събития. Но все още добре помнех това завладяващо чувство на безполезност. Може би това беше първият ден, когато реших да се противопоставя? Може би това беше от мисълта за Самарканд? Отдавна, преди да ме направят кръстоносец, когато бях започнал следването си и мечтаех да стана велик архитект, имаше градове, чиито имена ми звучаха като магия: Исфахан, Бухара, Самарканд. Каква магия имаше в тези имена! А какви прекрасни джамии имаше там, най-красивите храмове на тази планета. Не можех да се наситя да гледам куполите им, портите им, блясъкът на цветните им плочици. Сега всички те бяха разрушени, а аз бях на страната на тези, които ги бяха разрушили.

Мястото, на което съм сега, също е хубаво по свой начин. Тясна кръгла тераска около фенера на купола на Ватикано Нуово, триста метра над земята. Гледката към морето е толкова хубава, че може да ти разбие сърцето. Проблясващото, трепкащо златно огледало, отделено от хоризонта с блестяща линия от чист огън. Рано сутрин е. Въздухът е хладен и чист, а небето е така прозрачно, почти мистично синьо, сякаш обещава всичко, толкова свежо, толкова невинно, предчувствие за това, какво би могло да бъде, голямото щастие, сбъдването. Това безпощадно синьо, което ти се подиграва, защото те тегли нагоре, но ти знаеш, че тежестта на жалкото ти съществуване, страховете, опитът ти и мързеливите ти компромиси ще се окажат по-силни. Обещанието е налице, но изпълнението му е невъзможно.

Странно е, но точно сини са наметките ни в Дивизията на Богородица, които носим в чест на нашата покровителка. Това беше през първите военни години. Тогава ни снабдиха с тези наметала на вълни. Би трябвало да е нещо като оптическа реминисценция на благородните рицари, които преди 1000 години са тръгвали на кръстоносен поход към Йерусалим. Наметалата изглеждаха като заимствани от някоя историческа тухла и бяха замислени по-скоро за предстоящи победни тържества. Които така и не дойдоха. Войната продължава повече от планираното, както обикновено се случва с войните. С годините гордите ни наметала мутираха до малки съдрани парцали, които носехме като кърпи на вратовете си и с които бършехме кръвта, потта и сълзите от лицата си.

Междувременно се издигах във военната йерархия. Вече не съм на фронта. В центъра на властта съм. В Нова Ватикана, този грамаден град, който е покрил цяла Малта с необароков разкош. Най-накрая съм там, където винаги съм искал да бъда, в ръководния център на Великата война, но по пътя насам аз се промених. От пламенен фанатик аз станах обикновен поддръжник, после критик, противник и накрая огорчен враг на системата, за която се борех.

В началото все още вярвах в нещата. Трябваше да защитавам моя свят и нашите западни ценности — ха! — от джихада на полудяващ ислям. Първата жертва естествено бяха западните ценности. Отначало се защитаваш, когато те нападнат. После се защитаваш, преди да те нападнат. А после падат всички прегради и започваш да триеш от лицето на света всичко, което ти се изпречи. Ставаш олицетворение на всичко, срещу което отначало си се борил.

Не го забелязваш. Млад си и още не знаеш, какво може да стори войната с теб. Един ден си седиш в кафенето и размишляваш за пропорциите в ренесансовата архитектура и за пропорциите на момичето от съседната маса, която с удоволствие би опознал по-отблизо, а на следващия си в зоната на бойните действия, някакви мъже стрелят по теб и с огнехвъргачките си превръщат другарите ти в крещящи факли.

И това е само началото. Скоро всичко вече е само блато от засмукваща те лудост. Врати, с които се сблъскваш, и зад които има стаи пълни с мъртви жени и деца, и пак стаи пълни с трупове, и пак измъчените, размазани лица след атаки с биологично оръжие, писъците, експлозиите, обезглавените, обезобразени трупове, врагът не се занимава с пленници, вечер — водка, шарени хапчета, фантазии за мъст. По някое време така полудяваш, че ти се ще да стреляш по собственото си пъхтене в противогаза. По някое време, ако са ти останали някакви остатъци от разум, вече не се страхуваш от врага, а вече само от самия теб.

Вече не помня коя година беше. Само знам, че тогава бях лейтенант. И беше на 25-ти декември. Коледа. Село с белосани къщи. Може би в северно Мароко. Нямам представа, тогава всички бяхме като откачили.