Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

— Грешиш! — Но аз не звуча убедително дори и за собствените си уши. — Той вече от пет години е извън мините. Ако се беше побъркал, вече щеше да е мъртъв.

Сьорен не спори с мен, но и нищо не признава. Той облизва сухите си устни и отново впива очите си в моите.

— Аз говорех сериозно, когато ти казах, че ти вярвам. Яна Кребести — изрича той. — Ще ми се довериш ли за това?

Повечето от чувствата ми към Сьорен са объркани и сложни, безнадеждно заплетени. Аз не мога да отделя любовта от омразата, яростта от комфорта, светлината от тъмнината. Но доверието?

— Яна Кребести — отвръщам му и аз, макар това да разбива сърцето ми.

ПРИЗОРИ БЛЕЙЗ ВСЕ ОЩЕ СПИ до мен и съм сигурна, че ще продължава да спи още дълго време. Това е хубаво, казвам си. Докато се правеше, че е една от Сенките ми, беше твърде зает, за да може да се наспи, така че сега наваксваше. И толкова.

Но все още не мога да забравя думите на Сьорен, нито да се измъкна от усещането, че е прав.

Вратата проскърцва и на прага застава Артемизия със синьо-сивкавата си коса. Все пак вече нямаше никаква причина да я крие.

— Наближаваме кораба на майка ми — обявява тя, без да увърта. — Трябва да станеш и да се приведеш в по-кралски вид.

Не се засягам от забележката й, най-вече защото знам, че е права. Косата ми е сплъстена от солената вода, а кожата ми е загрубяла и напукана от бурния вятър снощи. В момента със сигурност не приличам на никаква кралица.

— Събуждай ги и тях — добавя, посочвайки Блейз и Херон. Погледът й се плъзга над спящото лице на Сьорен, сякаш той изобщо не е там.

— Блейз се нуждае от сън — отвръщам аз. — Аз, ти и Херон можем да отидем сами.

Артемизия изсумтява, но не възразява.

— Тогава, щом се събуди, му кажи, че идеята е била твоя. Хич няма да е доволен, че пропуска събитието.

Тя се измъква точно толкова тихо, колкото се и бе появила, а аз се навеждам от края на леглото, за да погледна спящия на земята Херон. Подбутвам го съвсем леко, но той се сепва в съня си и тъмните му очи започват да оглеждат помещението, без да виждат нищичко. Поема си дълбоко дъх, ала звучи така, сякаш се дави.

— Херон — промълвявам нежно, въпреки че пръстите му болезнено се впиват в ръката ми. Познавам този тип кошмари и знам как да ги прекъсна. — Аз съм, Тео — уверявам го и слагам ръката си върху неговата. — Ти си добре, всички сме добре.

Той постепенно идва на себе си и каквито и кошмари да се опитваха да го тормозят, бяха прокудени. Малко преди да ме погледне, виждам как страхът в очите му избледнява и погледът му се прояснява.

— Извинете, Ваше Височество — отвръща той и пуска ръцете ми. — За момент… за момент си помислих, че отново съм в мината.

— Не е нужно да ми се извиняваш, Херон, макар че ако накараме Артемизия да ни почака още малко, ще се наложи да отправиш извиненията си към нея — предупреждавам го. — И все още можеш да ме наричаш Тео.

Той се изправя на крака и се привежда, защото беше толкова висок, че имаше опасност да се удари в тавана. Сетне ми подава ръка, за да ми помогне да стана, и аз я хващам не толкова защото се нуждая от помощ, а заради краткия приятелски допир.

— С цялото ми уважение, Ваше Височество, но не мисля, че е редно — отвръща той с уморена усмивка. — Важно е да напомним на Драгонсбейн не просто коя сте, но и каква сте.

Стомахът ми се свива и внезапно ме жегва разкаяние задето сложих приспивателни в чая на Блейз. Защото макар и да звучеше егоистично, не можех да си представя как ще се изправя пред хората от Драгонсбейн без него, особено след всичко, което бях чула досега. Опитах се да прикрия страха си.

Срещаме Артемизия на палубата. От там трябва да се прехвърлим на много по-голям кораб с пърпорещи на вятъра черни платна. Стотици лица ни наблюдават в очакване от палубата и от многото прозорчета отстрани.

— Така ли не можа да направиш нещо с косата си? — заяде се Арт.

— Какво по-точно? За всеобща изненада, Сьорен не превозва продукти за коса на борда — отвръщам й по същия начин.

Тя извърта очи.

— Тогава поне махай и се усмихвай. Хората ще разказват на внуците си за този ден и за първия път, в който са видели кралица Теодосия.

Това са изненадващо оптимистични мисли от страна на Артемизия, но си позволявам да им повярвам. Щеше да има бъдещи поколения. Щяхме да оцелеем. Трябваше да оцелеем. Ала веднага щом си помислих това, ме осеня тъжна мисъл.

— Искам веднага да видя майката и брата на Елпис, за да им предам съболезнованията си — казвам на Артемизия.