Лаура Себастиън - Принцеса на пепелта

Тя извръща поглед, но Херон се намесва:

— Ако нямате нищо против, бих искал да се присъединя — добавя тихо той и сега осъзнавам, че сигурно и той се чувства толкова виновен, колкото и аз. От него се очакваше да отведе Елпис от тейна, след като е приключила с отровата.

Артемизия се прокашля.

— Тя загина като герой. Някой ден ще пеем песни за нея — добавя той.

— Беше на тринайсет — отвръщам. — Твърде млада, за да бъде герой. Трябваше да я оставя да се порадва на детството си още мъничко.

— Но тя никога не е била дете — възразява Арт, с пламък в очите, докато наблюдава как от големия кораб спускат въжена стълба. — Детството й бе отнето от тях, не го забравяй. Те са врагът. Ти й даде шанс да бъде нещо повече от жертва и тя го прие радушно. Това беше нейната съдба и да я принизявате отново към една обикновена потърпевша е незаслужено. Ще се погрижа да се срещнете със семейството й, но държа да им кажете именно това. Не вие убихте Елпис, а императорът.

С Херон сме прекалено втрещени, за да отвърнем. Това е по-мило, отколкото бях очаквала от Артемизия, и макар и да не потушаваше напълно чувството ми за вина, поне мъничко го смекчи.

— Хайде — подканва Арт, щом стълбата стига до нас. — Аз ще се кача първа, след мен е Тео. Херон, ти ще бъдеш последен, за да помогнеш в случай, че Тео падне.

— Няма да падна — нацупих се, макар че внезапно ми хрумва, че е напълно възможно. След цялото плуване и изкачване вчера, чувствах ръцете си омекнали и безсилни. Но пък поне тази стълба беше късичка.

— Ще има тълпа — продължава да говори Артемизия, сякаш изобщо не съм се обаждала. — Аз ще направя път през нея, така че стойте близо до мен. Майка ми ще ни очаква в покоите си, далеч от безумната тълпа.

Тя хваща въжената стълба и започва да се изкачва. Реших да почакам малко, преди да я последвам. Болката в ръцете ми е добър начин да разсея притеснението, което ме мъчи. Вече започвам да усещам хилядите погледи, които се впиват в мен така, сякаш съм някой, който си струва да бъде гледан и слушан — а аз още не знам дали съм способна да бъда такъв човек.

Стигам догоре, а Артемизия вече ме очаква с протегната ръка. По лицето й е изписана паника.

— Съжалявам, Тео — тя ме издърпва на палубата и зашептява така забързано, че почти не мога да разбера какво ми казва. — Майка ми все пак е излязла да те посрещне лично, но има нещо, което не знаеш…

— Теодосия.

Познавам този глас. От него по гърба ми полазват тръпки и сърцето му забива силно, и ме изпълва такава надежда, каквато не съм изпитвала от десетилетие. Знам, че е невъзможно, но мога да разпозная този глас навсякъде.

Арт отстъпва встрани и първото нещо, което виждам, е многолюдна тълпа на палубата, и всеки ме гледа щастливо. На раменете на неколцина седят деца. Повечето изглеждат така, сякаш биха се зарадвали повече на храна, но пък нямаше такива гладуващи като робите в столицата.

Тълпата се разделя и една жена се приближава към нас.

Тя има лицето и гласа на майка ми, както и същите тъмни очи, пълни бузи и плътни устни. Същата изправена и горда стойка. Същата непокорна черна коса, която навремето ми позволяваше да сплитам. Същите лунички, които един астрейски поет бе описал като „най-божествените съзвездия“.

Приисква ми се да извикам и да се втурна към нея, но Артемизия ме сграбчва за рамото и лесно разбирам, че това е предупреждение.

Майка ми не е жива. Знам го. Видях как животът я напуска.

— Това някаква шега ли е? — произнасям през зъби, докато жената приближава, нащрек пред погледите на хората. На моите хора. Старая се да не трепвам, да не се хвърля в обятията й.

Тя свива вежди точно така, както някога правеше майка ми, ала очите й са натежали от тъга.

— Не е нарочно — отвръща жената с нейния глас. — Не си ли я предупредила? — пита тя Артемизия.

До мен, Артемизия е изправена като войник.

— Не искахме да рискуваме… Ако Тео бе измъчвана… — Въздъхва и се прокашля леко, после се обръща, за да ме погледне. — Тео, това е владетелката на Драгонсбейн.

Жената се усмихва с устните на майка ми, но в тази усмивка не грее онази топлина, която бе присъща на мама. В тях прозира строгост и горчивина, които тя никога не бе притежавала.

— Можете да ме наричате леля Калистрейд, ако искате.

— Майките ни са близначки — добавя Артемизия, но аз едва успявам да я чуя. Едва успявам да чуя и Херон, който се изкачва по стълбата и застава на палубата до мен.

За мен тези думи са лишени от смисъл. Знам единствено, че в момента гледам лицето на майка ми — лице, което мислех, че никога няма да зърна отново. Има неща, които съм забравила за нея — като например колко гъсти бяха веждите й, или пък как изглеждаше нослето й. Забравила съм как косите й щръкваха леко, освен ако не ги загладеше с мазило.