Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

Изненадата го накара да изпъне рамене за момент, но се усети и сви рамене.

— Кой?

Знаеше точно за кого говоря.

— Беше тук преди минута, стоейки пред жилищната ми сграда. Къде е отседнал?

Раздразнението се изплъзна през устните му.

— От седмици стоиш далеч от него. Защо сега?

— Дължи ми пари.

— Не е мой проблем.

— Ще бъде, когато няма да мога да ти плащам заплатата. — За да плащам за детективските му услуги, всеки месец пращах анонимен чек на майка му. Той не би могъл да използва парите в сегашното си състояние, но тя можеше. Беше идеалната сделка.

— Мамка му. — Той изчезна през стената от кутии. — Всеки път, когато се доближиш до него, страдаш.

— Това не е вярно.

Той се появи отново, но само отчасти.

— Какво е Флоуби?

— Ейнджъл. — Сложих пръст под брадичката му и погалих едва поникналите косъмчета по челюстта му. — Трябва да знам къде е.

— Може ли първо да те видя гола?

— Не.

— Искаш ли ти да ме видиш гол?

— Не. И, бляк.

Той се изпъна, обиден.

— Ако още бях жив, щях да съм по-възрастен от теб.

— Но не си — напомних му нежно. — И съжалявам за това.

— Няма да ти хареса.

— Всичко е наред. Просто трябва да знам къде е.

— Довечера ще бъде в склада на „Гарднър Шипинг“.

— Корабен склад? — попитах изненадано. — Да не работи там?

Рейес имаше пари. Много, много пари. Сестра му ми беше казала. Така че защо би работил за корабна компания?

След като Ейнджъл прекара известно време в гризане на кожичка на пръста си, той каза:

— Зависи от дефиницията ти за работа.

След като останах без думи от новата работа на Рейес, тръгнах към входната си врата, обвих ръка около дръжката, после премислих действията си. Щях да се изправя пред Рейес Фароу. Невъоръжена. Рейес никога не се беше опитвал да ме нарани директно, но беше излязъл от затвора преди два месеца. Кой знае на какво беше способен? Вероятно бе усвоил доста вредни навици, откакто беше напуснал голямата къща. Като да мами на покер. И да уринира пред публика.

Макар че не си падах особено по носенето на огнестрелни оръжия — всеки път, когато носех пистолет, пред очите ми винаги преминаваха картини как ми го отнемат със сила и го използват, за да сложат край на живота ми — се върнах до спалнята си, за да взема Маргарет. Реших, че когато се изправяш пред мръсен, лъжлив подлец като Рейес Фароу, не може да бъдеш твърде предпазлив. Или прекалено въоръжен. Така че прекарах колан през гайките на дънките си, препасах глока, а после закопчах катарамата.

След още едно дълбоко вдишване се отправих към вратата, само за да се размекна, когато стигнах до стълбите. Същите стълби, по които бях минавала милиард пъти. Някак си изглеждаха по-стръмни. По-опасни. Ръцете ми трепереха на парапета, докато спирах на всяка стъпало, събирайки кураж за следващото, чудейки се какво не ми беше наред. Вярно, беше минало време, откакто бях излизала за последно, но със сигурност светът не се беше променил чак толкова.

Когато най-накрая слязох по двете стълбища до първия етаж, огледах стоманената входна врата на комплекса. Стоеше открехната, не съвсем затворена, а дневната светлина се процеждаше по ъглите. Принудих краката си да се преместят един пред друг, дишането ми беше плитко, дланите ми бяха хлъзгави от нерви. Протегнах трепереща ръка към вертикалната дръжка и бутнах. Дневната светлина се втурна вътре, заливайки околността и заслепявайки ме. Дъхът ми секна и затворих вратата. Облягайки се на дръжката за опора, си поех дъх на големи глътки и се опитах да се успокоя.

Една минута. Трябваше ми само минута, за да си събера мислите. Винаги бягаха безцелно, създавайки безпорядък.

— Госпожица Дейвидсън?

Без да се замисля, издърпах пистолета от кобура и го насочих към гласа, идващ от сенчестия вход.

Една жена ахна и отскочи назад, очите й бяха разширени, зяпайки към дулото, насочено към лицето й.

— А-аз съжалявам. Помислих…

— Коя си ти? — попитах, държейки пистолета много по-стабилно, отколкото смятах за възможно, имайки предвид ирационалното състояние на вътрешностите ми.

— Харпър. — Тя вдигна ръце в знак, че се предава. — Казвам се Харпър Ло…

— Какво искаш? — Нямах представа защо все още я държах под прицел. Обикновено милите жени без скрити намерения не ме плашеха. Беше странно.

— Търся Чарли Дейвидсън.

Свалих пистолета, но не го прибрах. Все още не. Можеше да се окаже откачена. Или търговец, който обикаля по домовете.