Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

— Аз съм Чарли. Какво искаш? — Свих се от остротата на собствения ми глас. Защо се държах толкова зле? Бях хапнала хубава закуска.

— А-аз бих искала да ви наема. Мисля, че някой се опитва да ме убие.

Присвих очи, оглеждайки я. Дълга, тъмна коса. Висока и закръглена, но по много хубав начин. Меки черти. Спретнати дрехи. Имаше шал в бебешко синьо, преметнат отпуснато покрай врата й, а краищата му бяха затъкнати в тъмносиньото й палто. Очите й бяха големи, топли и пленителни. Общо взето не изглеждаше луда. Но пък и с повечето луди беше така.

— Търсиш частен детектив? — Едно момиче можеше да се надява. Не бях имала работа от два месеца. Очевидно. Хвърлих поглед нагоре към апартамента на Куки.

— Да. Детектив.

Поех си дълбоко дъх и прибрах Маргарет.

— В момента един вид сменям офисите си. Може да разговаряме в апартамента ми, ако това е добре.

Тя кимна бодро, страхът се виждаше във всяко нейно движение. Горкичката. Със сигурност не заслужаваше грубата ми страна.

С наведена от срам глава тръгнах обратно нагоре. Беше много по-лесно да кача стълбите, отколкото да сляза по тях. Обикновено не беше така. Особено след двумесечен маратон по вегетиране. Мускулите ми трябваше да са атрофирали досега.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попитах, когато стигнахме до апартамента ми. Само малко бях останала без въздух.

— О, не, благодаря. Добре съм. — Оглеждаше ме притеснено. Не че можех да я виня. Уменията ми за общуване се нуждаеха от подобрения. — Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм. Пъхтенето ще спре след минута. Мина известно време, откакто за последно катерих тези стълби.

— О, има ли асансьор в сградата?

— Ъм, не. Знаеш ли, не съм сигурна, че е разумно да влизаш в апартамента на някой, който току-що е насочил пистолет към теб.

Тя беше заета да разглежда внимателно бъркотията, която бе мой офис/апартамент/бална-зала-когато-ми-се-дотанцува. Тя свали поглед, засрамена от думите ми.

— Предполагам, че съм малко отчаяна.

Предложих й стола и седнах на дивана. За щастие леля Лилиан още не се беше върнала от Африка. След като взех тефтер и химикал, попитах:

— Та, какво става?

Тя преглътна с усилие и каза:

— Случват ми се странни неща. Необичайни неща.

— Например?

— Някой влиза в дома ми и оставя… неща.

— Какви неща?

— Ами, като за начало, тази сутрин намерих мъртъв заек на леглото си.

— О! — Изненадана, сбърчих нос в погнуса. — Това не е хубаво. Но не съм сигурна… искам да кажа, че е било самоубийство.

Тя побърза да ме спре.

— Не разбираш. Много подобни неща се случиха. Зайци с прерязани гърла. Спирачки с прерязани кабели.

— Чакай, спирачки? Като спирачки от кола?

— Да. Да. — Тя започваше да се паникьосва. — Спирачките на моята кола. Просто спряха да работят. Как спирачките просто спират да работят? — Беше изплашена. Сърцето ми се късаше. Ръцете й трепереха и очите й бяха пълни със сълзи. — А после и кучето ми. — Тя зарови лице в ръцете си и остави емоциите, които бе възпирала, да се излеят. — Тя изчезна.

Сега наистина се чувствах зле заради онова с Маргарет. Изгледах я злобно. Маргарет. Не Харпър. Ридания разтърсваха тялото й, докато всичките й страхове се изливаха. Минах напред и сложих ръка на рамото й. След няколко минути, тя започна да се успокоява, така че поднових въпросите си.

— Обади ли се в полицията?

Тя извади салфетка от джоба на палтото си и си избърса носа.

— Отново и отново. Толкова много, че всъщност назначиха полицай, който да отговаря за обажданията ми.

— О, наистина ли? Кой полицай?

— Полицай Тафт — каза тя с остра нотка в гласа. Определено не таеше обич към него.

— Добре, познавам го. Мога да си поговоря с него, за да…

— Но той не ми вярва. Никой от тях не ми вярва.

— Ами спирачките ти? Със сигурност могат да кажат дали някой ги е пипал?

— Механикът не можа да каже какво точно го е причинило, така че отхвърлиха това, както и всичко останало.

Облегнах се назад и потупах бележника си замислено.

— Откога продължава това?

Тя прехапа устната си, отмествайки поглед засрамено.

— От няколко седмици.

— Ами семейството ти?

Пръстите й загладиха ръба на шала й.

— Родителите ми не са от подкрепящия тип. А бившият ми съпруг, е, той използва срещу мен всеки сгоден случай. Не съм му казвала.

— Подозираш ли го?

— Кенет? — Тя се засмя леко. — Не. Той е задник, но е безобиден задник.

Действайки внимателно, попитах:

— Плаща ли ти издръжка?