Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

Един мъж мина покрай него и махна. Рейес кимна, но после трябва да бе усетил, че го гледах. Той сведе замислено поглед, а после го вдигна право към мен. Гневният му поглед прикова моя, задържайки го за дълъг, бездиханен момент, а после бавно, целенасочено, той се дематериализира, тялото му се превърна в дим и прах, докато не остана нищо от него.

Можеше да го прави. Можеше да се отделя от физическото си тяло, а безтелесната му същност — нещо, което можех да видя също толкова лесно, колкото и починалите — можеше да ходи, където си поиска по света. Това никак не ме изненада. Това, което ме изненада, бе фактът, че докато беше безтелесен, никой друг не можеше да го вижда. Но онзи мъж беше махнал. Беше видял Рейес да стои там и беше махнал. Това значеше, че физическото му тяло се бе облегнало на онази тухлена стена.

Това значеше, че физическото му тяло се беше дематериализирало, беше изчезнало в студения сутрешен въздух.

Невъзможно.

Трябваше ми всяка частица сила, която имах, за да се откъсна от прозореца, чудейки се дали току-що Рейес Фароу бе дематериализирал човешкото си тяло. Тогава ме споходи друга мисъл. Какво, по дяволите, ставаше там? А после още една. Защо беше толкова ядосан? Мой ред беше да бъда ядосана. Той нямаше причина да бъде. И щях да му го кажа, ако бях усетила някакъв стимул да изляза от апартамента си и да го преследвам. Но апартаментът ми беше уютен. Мисълта да изляза само за да се впусна в битка със сина на самото зло, имаше толкова смисъл, колкото и летящи мравки. Къде беше логиката в това? Мравките бяха достатъчно страшни, дори и без да им се придава способността да летят.

Влязох в хола си, разтреперана и дезориентирана.

— Рейес Фароу беше отвън. Подпрян на стената на бара. Наблюдавайки апартамента.

Куки подскочи. Зяпна насреща ми за около десет секунди, преди да се хвърли от дивана и да се запрепъва към спалнята ми, почти разбивайки се в прозореца. Беше почти пъргава, когато ставаше въпрос за мъж. Сърце не ми даваше да й кажа, че щеше да има по-добра видимост от хола, общо взето точно от мястото, на което беше седяла. Нито ми даваше сърце да й кажа, че вече беше изчезнал.

— Няма го — каза тя, гласът й бе раздразнен и паникьосан.

— Какво? — попитах, преструвайки се на изненадана. Втурнах се натам и надникнах през завесите. Разбира се, нямаше го. — Преди минута беше там. — Огледах целия район.

Тя ми се намръщи.

— Знаеше, че го няма.

Аз се свих засрамена.

— Съжалявам. Беше толкова погълната от гимнастиката си, че не исках да ти развалям концентрацията. Знаеш ли колко трудно би било да обясня на ченгетата, ако се разбиеш в прозореца и се помолиш до смърт? — Прехвърлих вниманието си върху мястото, на което стоеше Рейес. — Но се кълна, ако този мъж ме следи…

— Скъпа, трябва да ходиш някъде, за да бъдеш следена. Това е по-скоро шпиониране.

Тя имаше право. Такова право, което щях да му хвърля в лицето, ако му поговорех отново.

Наведох глава, докато Куки продължаваше да претърсва паркинга с надеждата, че той ще се появи отново. Едва ли можех да я виня.

— Докато сме на темата, мисля, че той дематериализира човешкото си тяло.

Тя подскочи от изненада.

— Мислех, че това е невъзможно. Сигурна ли си?

— Не. — Върнах се обратно в претъпкания си хол, защото ме осени друга мисъл. Проклет дефицит на вниманието. — Та, бъди честна. Колко съм разорена?

Куки си пое дълбоко дъх и ме последва. Отправи ми тъжна физиономия, преди да ми отговори.

— По скалата от едно до десет, не си на нея. По-скоро си –12.

— Гадост. — Огледах възпоменателната си гривна на Джаки Кенеди с ужасна тежест в гърдите, после отворих закопчалката. — Ето, върни и това.

Тя я взе.

— Сигурна ли си?

— Да. И без друго само се преструвах, че подхожда на Маргарет. Виж сега, ако беше черна с черепи по нея…

— За съжаление, не мисля, че Джаки носи черепи често. Знаеш, че все още имаме няколко клиенти, които са ни длъжници.

— Наистина ли? — Това беше обещаващо. Завъртях се около кутиите, докато стигнах до господин Кафе. Той беше източник на единствения екшън, който получавах напоследък.

— Дам.

Когато се поколеба, знаех, че нещо става. Напълних си чашата и й зададох въпрос с повдигане на вежди.

— Като кой например?

— Като госпожа Алън.

— Госпожа Алън? — Разбърках сметана и изкуствен подсладител. — Тя ми плаща в курабийки. Не съм сигурна как това ще помогне със сметките.