Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

Огледах кутиите и реших да си го върна на Куки. Да играя жертва. Да обвиня нея за всичко. Посочих към един „Електролукс“ и зяпнах насреща й.

— Кой, по дяволите, ме остави без надзор? Това трябва да е по твоя вина.

— Добър опит — каза тя, без ни най-малко да се трогне. — Ще прегледаме всичкото това и ще върнем обратно всичко, освен онова, което наистина ползваш. Което не е много. И отново, бих искала да продължа да си получавам чековете със заплатата, ако това не е прекалено от моя страна.

— Приемаш ли „Америкън Експрес“?

— О, и тази я анулирах.

Ахнах, преструвайки се на удивена. С решителна поза тя ме отведе до собствения ми диван, свали кутиите от него, натрупа ги върху други кутии, после се свлече до мен. Очите й блестяха с топлота и разбиране и моментално ми стана неудобно.

— Отново ли ще имаме „разговорът“?

— Боя се, че да.

— Кук… — Опитах се да стана и да се втурна навън, но тя сложи ръка на рамото ми, за да ме спре. — … не знам как по друг начин да кажа, че съм добре. — Когато тя сведе поглед към Маргарет, която стоеше сгушена в кобура на ханша ми, гласът ми придоби защитна острота. — Какво? Много частни детективи носят пистолети.

— С пижамите си?

Изсумтях.

— Да. Особено ако са с пижами на „Междузвездни войни“ и пистолетът ти съвсем случайно прилича на бластер.

Маргарет беше новата ми най-добра приятелка. И никога не източваше пари от банковата ми сметка като някои други най-добри приятели, които не бива да се назовават.

— Чарли, всичко, което искам, е да поговориш със сестра си.

— Говоря с нея всеки ден. — Скръстих ръце. Изведнъж всички настояваха, че имам нужда от консултации, когато си бях добре. И какво, ако не исках да излизам от жилищната си сграда? Много хора предпочитаха да си стоят вътре. С месеци наред.

— Да, тя се обажда и се опитва да говори с теб за случилото се, за това как се справяш, но ти я отрязваш.

— Не я отрязвам. Просто променям темата.

Куки стана и ни направи по чаша кафе, докато аз се пържех в дебрите на отрицанието. След като стигнах до решението, че обичах отрицанието почти колкото и мока латетата, тя ми подаде чаша и аз отпих, докато тя сядаше отново до мен. Очите ми се завъртяха в екстаз. Кафето й беше много по-добро от това на леля Лил.

— Джема мисли, че може би имаш нужда от хоби. — Тя се огледа сред кутиите. — Здравословно хоби. Като пилатес. Или борба с алигатори.

— Знам. — Облегнах се назад и метнах ръка върху очите си. — Обмислях да напиша мемоарите си, но не мога да измисля как да превърна порно музиката от седемдесетте в проза.

— Виждаш ли — каза тя, сръчквайки ме с лакът. — Писане. Това е страхотно начало. Може да пробваш с поезия. — Тя стана и зарови в покритото ми с кутии бюро. — Ето — каза тя, хвърляйки ми малко листи. — Напиши ми поема за това как върви денят ти, а аз ще започна с тези кутии.

Оставих чашата с кафе настрана и се поизправих.

— Наистина? Не може ли просто да напиша поема за пълното ми световно господство или ползите за здравето от яденето на гуакамоле?

Тя се изправи на пръсти, за да ме погледне иззад една от по-впечатляващите ми стени.

— Купила си две тенджери под налягане? Две?

— Бяха на разпродажба.

— Чарли — каза тя с укорителен тон. — Чакай. — Гмурна се надолу, после пак изникна. — Тези са страхотни. — Знаех си. — Може ли да взема едната?

— Абсолютно. Просто ще я удържа от заплатата ти.

Това можеше и да свърши работа. Можех да й плащам с покупките ми от „Купи от вкъщи“, макар че това можеше и да не й помогне да си плати сметката за тока или водата. Но щеше да е щастлива, а не беше ли щастието най-важното нещо в живота? Трябваше да напиша поема за това.

— Нали осъзнаваш, че за да ползваш което и да е от тези неща, ще трябва да отидеш до хранителния магазин.

Думите й ме тласнаха по-дълбоко в дупката на отчаянието, позната още като съжалението на купувача.

— Не е ли точно за това експресната доставка на „Мачо Тако“?

— Ще трябва да купиш храна и подправки, и глупости.

— Мразя да ходя до хранителния магазин.

— И ще трябва да се научиш да готвиш.

— Хубаво — казах, оставяйки пораженческа въздишка да се изплъзне през устните ми. Имах фантастичен нюх за драматичното, когато се наложеше. — Върни всичко, което включва каквото и да е приготвяне на храна. Мразя да готвя.

— Искаш ли да запазиш възпоменателната гривна на Джаки Кенеди?

— Трябва ли да я готвя?

— Не.

— Тогава остава. — Вдигнах китката си и завъртях гривната. — Виж колко е лъскава.