Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

Леля Лилиан беше умряла много преди да се родя, но нямах представа дали го знае, или не. Много от починалите не го знаеха. Заради това си съмнение никога не го бях споменавала. В продължение на години я оставях да ми приготвя невидимо кафе сутрин или да ми готви невидими яйца; после се отправяше към други приключения. Леля Лил все още вършеше щуротии. Обикаляше света. И рядко се задържаше на едно място за дълго. Което беше добре. Иначе никога нямаше да имам истинско кафе сутрин. Или дванадесетте други през деня. Ако се навърташе по-често, периодично щях да изпадам в кофеинова абстиненция. И да имам наистина гадно главоболие.

Но може би сега, когато знаеше, бих могла да обясня цялата работа с кафето.

Бях достатъчно любопитна за смъртта й, за да попитам:

— Знаеш ли как си умряла? Какво се случи?

Според семейството ми беше умряла в комуна за хипита в Мадрид във вихъра на цветната революция. Преди това наистина е обикаляла света, прекарвайки летата в Южна Америка и Европа, а зимите в Африка и Австралия. И беше продължила тази традиция дори и след смъртта си, пътувайки надлъж и шир. Вече не й трябваше паспорт. Но никой не можеше да ми каже как точно бе умряла. Или с какво се е препитавала. Как е успявала да си позволи всичкото това пътуване, когато е била жива. Знаех, че е била женена за известно време, но семейството ми не знаеше много за съпруга й. Чичо ми мислеше, че може да е бил петролен магнат от Тексас, но семейството е изгубило връзка и никой не знаеше със сигурност.

— Просто не съм сигурна — каза тя, клатейки глава. — Помня, че седяхме около лагерен огън, пеехме песни и пиехме ЛСД…

Използвах всяка частица сила, която имах, за да възпра ужаса да не си проличи в изражението ми.

— … и Бърни ме попита какво не е наред, но понеже самият Бърни току-що бе пил киселина, не го приех на сериозно.

Това можех да го разбера.

Тя вдигна поглед към мен, очите й се бяха просълзили от тъга.

— Може би трябваше да го послушам.

Сложих ръка около слабите й рамене.

— Много съжалявам, лельо Лил.

— Знам, тиквичке. — Потупа ме по бузата, ръката й беше студена от липсата на плът и кръв. Тя се усмихна с онази нейна крива усмивка и изведнъж се зачудих дали не беше ударила повечко. — Помня деня, в който се роди.

Отново примигах от изненада.

— Наистина ли? Била си там?

— Бях. Много съжалявам за майка ти.

Остро пробождане от съжаление се стрелна през мен. Не го очаквах и ми отне момент, за да се възстановя.

— А-аз също съжалявам. — Споменът за майка ми, която умира точно след раждането ми, не беше от любимите ми. И го помнех толкова ясно, толкова точно. В момента, в който се отдели от физическото си тяло, изпляскване като от гумен ластик рикошира през тялото ми и вече знаех, че връзката помежду ни беше прекъсната. Обичах я дори тогава.

— Ти беше толкова специална — каза леля Лил, клатейки глава при спомена. — Но сега, след като знаеш, че съм покойница, трябва да те попитам, защо, да му се не знае, си толкова ярка?

Гадост. Не можех да й кажа истината, че бях жътвар на души и светлината вървеше с работата. Тя мислеше, че бях специална, а не мрачна. Само дето звучеше толкова зле, когато го кажех на глас. Реших да се измъкна.

— Ами, това е дълга история, лельо Лил, но ако искаш, може да минеш през мен. Може да преминеш от другата страна и да бъдеш със семейството си. — Наведох глава, надявайки се да не приеме офертата ми. Харесваше ми да се върти наоколо, колкото и егоистична да ме правеше това.

— Майтапиш ли се? — Тя се плесна по коляното. — И да пропусна всички гадости, в които се забъркваш? Никога. — След притеснително кикотене, което ми напомни за последния филм на ужасите, който гледах, тя се обърна обратно към телевизора. — Сега, какво им е толкова готиното на тези съдове за готвене?

Наместих се до нея и гледахме цял комплект тигани, които можеха да понесат всякакъв тормоз, включително търкаляни по незалепващото дъно камъни, но след като хората принципно не готвеха камъни, не бях сигурна каква беше целта. И все пак тиганите бяха хубави. И можех да плащам разсрочено на ниски вноски. Тотално се нуждаех от тях.

Бях на телефона с оператор на име Хърман, когато влезе Куки. Често го правеше. Влизаше. Сякаш мястото беше нейно. Разбира се, аз бях в нейния апартамент. Моят беше в безпорядък и депресиращ, затова прибягнах до това да се мотая в нейния.

Куки беше едра жена с черна коса, която стърчеше във всяка посока и пълна липса на моден вкус, ако жълтият ансамбъл, който носеше, бе някаква индикация. Освен това беше най-добрата ми приятелка и рецепционистка, когато имахме работа.