Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

Махнах й, след което заговорих в телефона.

— Отхвърлена? Какво имате предвид с „отхвърлена“? Имам поне още дванадесет долара в това сладурче, а казахте, че мога да правя ниски парични вноски.

Куки се наведе през дивана, грабна телефона и натисна копчето за прекратяване на разговора, докато напълно игнорираше възмутеното изражение, което й отправях.

— Не толкова е отхвърлена — каза тя, подавайки ми обратно телефона, — колкото анулирана. — После взе дистанционното и смени канала на новините. — Наложих запор на всякакви нови поръчки на картата ти за домашна шопинг мания…

— Какво? — Обмислях да се правя на объркана и не с всичкия си, но бях достатъчно не с всичкия си, без целенасочено да добавям още към положението. В действителност бях малко удивена от нея. — Можеш да го направиш?

Водещият на новините говореше за скорошния наплив от банкови обири. Показа кадри от охранителната система, на които се виждаше екип от четирима мъже, познати като „Джентълмените крадци“. Винаги носеха бели гумени маски и пистолети, но никога не ги вадеха. Нито веднъж в серията от осем банкови обира, откъдето идваше и прозвището им.

Бях по средата на размисъл относно колко познати ми изглеждаха, когато Куки ме хвана за китката и ме издърпа от дивана.

— Мога да го направя — каза тя и ме избута към вратата.

— Как?

— Просто. Обадих се и се престорих на теб.

— И те се хванаха? — Сега вече официално бях удивена. — С кого говори? С Хърман ли беше, защото звучеше супер сладък. Чакай. — Заковах се пред нея. — Да не ме изритваш от апартамента си?

— Не толкова да те изритвам, колкото да тропна с крак. Време е.

— Време? — казах малко колебливо.

— Време.

Е, гадост. Този ден щеше да е шибан и го знаех още отсега.

— Харесва ми жълтото — казах, ставайки дребнава, докато ме мъкнеше към моя апартамент. — Изобщо не приличаш на гигантски банан. И защо анулира кредитната карта за любимия ми шопинг канал? Имам само три.

— И всичките бяха анулирани. Трябва да се подсигуря, че ще ми се плаща всяка седмица. Освен това прехвърлих всичките ти останали средства от банковата ти сметка в тайна сметка на Каймановите острови.

— Можеш да прехвърляш пари?

— Очевидно.

— Това не е ли незаконно присвояване?

— Точно такова е. — След като буквално ме изтика през прага ми, тя затвори вратата зад нас и посочи. — Искам да огледаш всичките тези неща.

Признавам, че апартаментът ми беше бъркотия, но все още не знаех това какво общо имаше с картата ми. Тази карта беше страшна работа. В правилните ръце — като да кажем в моите — можеше да превръща мечтите в реалност. Огледах се сред кутиите със супер готини неща, които бях поръчала: всичко от магически гъби за търкане за ежедневието на домакинята до двупосочни радиа за когато дойде апокалипсиса и мобилните телефони излязат от употреба. Стена от кутии обграждаше апартамента ми, завършвайки с огромна планина от безполезни продукти в една специфична част на стаята. Тъй като апартаментът ми бе с размерите на „Лего“, малката част, която беше останала, бе като счупено „Лего“. Безформено такова, което не беше оцеляло след инвазията на малките „Лего“ извънземни.

А имаше още кутии зад стената от кутии, която всъщност виждахме. Напълно бях изгубила господин Уонг. Той беше мъртвец, който живееше в ъгъла на хола ми, който постоянно се носеше с гръб към света. Никога не помръдваше. Никога не говореше. А сега беше изгубен сред екологията на търговията. Горкият човек. Животът му не ще да е бил вълнуващ.

Разбира се, не помагаше и това, че се бях изнесла от офисите си и бях донесла всичките си файлове и офис оборудване в апартамента. В кухнята ми всъщност, правейки я напълно безполезна за всичко друго, освен за съхранение на папки. Но беше необходимост, тъй като баща ми ме предаде по най-ужасния възможен начин — беше накарал да ме арестуват, докато лежах в болничното легло, след като бях изтезавана от побърканяк — а офисите ми бяха над бара му. Тепърва трябваше да разбера какво бе обладало собствения ми баща, че да накара да ме арестуват по такъв необичаен и болезнен начин. Искаше ме извън детективския бизнес, но изборът му на време и начин на действие искаха още работа.

За съжаление, барът беше само на петнадесетина метра северно от жилищната ми сграда, така че трябваше да го избягвам, когато отивах и се прибирах от новата си работа. Но след като в действителност не бях напускала сградата повече от два месеца, тази част беше лесна. Последният път, когато излязох, беше, за да опразня офисите си и се уверих, че беше извън града по него време.