Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

— Вярно, но не ни плати последния път, когато й намери ПФ.

ПФ, още познат като Принц Филип, беше бесният пудел на госпожа Алън. Трябвало е да го кръсти Худини. Това куче можеше да избяга от заключен банков трезор. На всъщност Куки грешеше. Вината ме накара да прехапя устна, докато се въртях, отклонявайки поглед.

Тя ахна.

— Госпожа Алън ти е платила?

— Нещо такова.

— И не сподели?

— Ами…

— Цяла чиния курабийки, а ти не сподели? След като аз свърших цялото обикаляне?

Ченето ми увисна.

— Обикалянето? Ти отиде до прозореца и го видя до контейнера.

— Да, но отидох … — Тя кръстоса пръсти, за да изобрази ходещо движение, което ми се стори забавно. — … до прозореца с краката си.

— Да, но аз бях тази, която гони злобното малко лайненце седемнадесет пресечки.

— Три.

— А после той ме ухапа.

— Той няма зъби.

— И от венците боли. — Потърках ръка разсеяно, спомняйки си целия ужас.

— Той е пудел. Колко силно може да стиска с венци?

— Хубаво, следващия път може ти да го гониш.

След като въздъхна шумно, тя каза:

— Ами онзи тип Били Боб? Той все още ни дължи пари.

— Имаш предвид Боби Джо? Онзи, който мислеше, че приятелката му се опитва да го убие с фъстъци? Той се изплати.

— Чарли — каза тя с укорителен тон, — трябва да се научиш да си държиш гащите закопчани.

— Не така — казах аз потресено. — Боядиса ни офисите.

След дълъг и раздразнен поглед, тя попита:

— Имаш предвид офисите, които вече не ползваме?

Свих рамене овчедушно.

— Мда, забравих да го отменя, а той ги боядиса, след като се изнесохме от там. Беше много щастлив, че е така празно.

— Е, това е просто фантастично.

Ентусиазмът й изглеждаше неискрен. Беше странно.

— Със сигурност още някой ни дължи пари — каза тя.

Тогава ме порази. Отговорът на всичките ни молитви. Или поне на някои от тях.

— Права си — казах. Рейес Фароу ми дължеше и то много. Ухилих се срещу Куки. — Разреших един случай. Дължат ми стандартната такса, плюс медицински разходи и психическа травма.

Тя изглеждаше обнадеждена.

— Какъв случай? Кой?

Решително стиснатата ми челюст й каза точно кого имах предвид. Тя доби онзи далечен, замечтан поглед.

— Може ли да помогна да си приберем дължимото?

— Не, трябва да върнеш всичките тези неща. Как иначе ще можем да ядем през следващия месец?

— Никога не участвам в забавлението.

— Вината е само твоя.

Тя прочисти гърлото си.

— Как което и да е от това… — Тя разпери широко ръце. — … е по моя вина?

— Това е, защото ме остави без надзор. Нямаш ли да попълваш разписки за връщане?

Тя вдигна цял наръч.

— Да.

— От твоя апартамент?

— Хубаво.

Тя взе разписките и понечи да ме остави сама. Никога нямаше да се научи.

— О — каза тя, преди да отвори вратата, — взех ти дистанционното, така че изобщо не си го и помисляй.

Това беше незаслужено.

След като тя си тръгна, седнах и се опитах да измисля план за действие. Само ако можех да хвана Ейнджъл. Ако някой можеше да намери този дребен, мръсен…

— Как го направи?

Подскочих от звука на глас, идващ иззад мен. Беше висок. Подскокът. Не гласът. Притиснах ръце до сърцето си и се обърнах към тринадесетгодишния починал гангстер, който отговаряше на името Ейнджъл Гарза. Той стоеше в апартамента ми, облечен с обичайните си дънки и тениска и с кърпа, обвита около главата му.

— Ейнджъл, какво, по дяволите?

— Какво искаш да кажеш с това „какво, по дяволите“? Какво направи?

— Какво? — попитах, опитвайки се да успокоя сърцето си. Обикновено не се плашех толкова, когато Ейнджъл изникваше.

Тъмните му кафяви очи се присвиха въпросително.

— Как направи това?

— Не знам. Какво направих?

— В един момент бях на quinceañera 3 3 Quinceañera — голямо тържество за 15-ти рожден ден на момиче. — Б.пр. на братовчедка ми, а в следващата бях тук.

— Наистина?

— Ти ли го направи?

— Не мисля така. Просто си помислих за теб и ти се появи.

— Е, спри. Странно е. — Той се обгърна с ръце и ги потърка.

— Това е готино. Никога не идваш, когато ми трябваш.

— Аз съм ти детектив, pendeja 4 4 Pendeja — глупачка. — Б.пр. , а не кученце.

— Не мога да повярвам, че проработи.

— Какви са всичките тези кутии?

— Да не ме нарече pendeja?

Тогава най-накрая ме забеляза и доби познатия поглед в очите.

— Добре изглеждаш, шефке.

— А ти изглеждаш на тринадесет. — Хвърлянето на възрастта в лицето му винаги вършеше работа. Той се наежи и се обърна да огледа новата ми тенджера за сирене. Нямаше да му хареса онова, което щях да го питам, затова се изправих и застанах лице в лице с него, с изпъната стойка и строго изражение. — Трябва да знам къде е той.