Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

— Не. Никаква. Няма причина да ме иска мъртва.

Аз не бях толкова сигурна за това, но реших да го приема засега.

— Ами колеги от работата?

Отново я засрамих. Тя пребледня под питащия ми поглед.

— Аз всъщност не… не работя. От известно време не съм имала работа.

Интересно.

— Как си плащаш сметките?

— Родителите ми са много заможни. На практика ми плащат, за да стоя настрани от тях. Върши добра работа и за двете страни.

Не можех да не стигна до заключението, че ако нея я нямаше, повече нямаше да им се налага да се грижат за нея. Вероятно родителите й бяха още по-малко подкрепящи, отколкото си представяше.

— Какво мислят те за тази ситуация?

Тя сви рамене.

— Вярват ми дори по-малко от полицай Тафт.

Спечели ме на „полицай Тафт“. Макар да не бяхме точно врагове, не бяхме и приятели. Веднъж имахме сблъсък, който приключи, като той ме кълнеше и изфуча от апартамента ми. Не забравям такива сблъсъци. Този включваше сестра му, която беше починала, когато бил много малък. Той стана сприхав, когато му казах, че тя стои зад него. Някои хора ставаха много чувствителни, когато им кажех, че починалите членове на семейството им са започнали да ги шпионират.

— Добре — казах аз, — ще поема случая при едно условие.

Напрежението изглежда отслабна. Не бях сигурна дали бе, понеже поех случая й, или наистина толкова много се боеше за живота си.

— Всичко — каза тя.

— Трябва да обещаеш да си искрена с мен. Щом веднъж поема този случай, аз съм на твоя страна, разбираш ли? Мисли за мен като за твой лекар или терапевт. Не мога да повторя нищо от това, което си ми доверила, без изричното ти разрешение.

Тя кимна.

— Ще ти кажа всичко, което мога.

— Добре, първо, имаш ли някаква идея, някакво подозрение за това кой би искал да си мъртва?

Повечето хора имаха такива, когато биваха заплашвани, но Харпър поклати глава.

— Опитвах и опитвах. Просто нямам идея кой би искал да ме нарани.

— Няма проблем. — Не исках да я притискам твърде силно. И така изглеждаше крехка, а завирането на пистолета ми в лицето й надали бе помогнало.

Записах си имената на най-близките й семейство и приятели, всеки, който би могъл да потвърди историята й. Опитът за убийство не беше шега работа. Нито пък преследването и тормоза. Фактът, че семейството й не я приемаше на сериозно, ми направи впечатление. Трябваше да ги посетя възможно най-скоро.

— Има ли къде да останеш, с изключение на дома ти? — попитах, когато приключих.

Косата й падна напред с още едно поклащане на глава.

— Не съм мислила по въпроса. Предполагам, че наистина нямам. Не и на безопасно място.

Това можеше да бъде проблем. И все пак…

— Знаеш ли, може да имам точно подходящото място. Нещо като безопасна къща е, само дето е ателие за татуировки.

— До… бре.

Изглеждаше отворена за идеята. Това беше хубаво.

— Страхотно. Стой кротко, докато предам тази информация на асистентката ми отсреща, после ще те заведа до там.

С разсеяно кимване, тя огледа една кутия на дивана до мен от колекционерски екшън фигурки на Kiss .

— Да — казах, съгласявайки се с объркването й, — много кофеин доведе до това решение.

— Мога да си представя.

Тръгнах към отсрещния край на коридора, развълнувана от възможността да натрия новия си клиент в лицето на Куки — не буквално обаче, понеже щеше да бъде странно — и почти прегазих господин Замора, домоуправителят на сградата.

— О… здрасти — каза той. Беше по-нисък от мен, дундест, с прошарена коса, която винаги изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от добър балсам. И винаги носеше анцузи и тениски, които бяха претърпели повече злоупотреба и от наркотиците. Но беше добър хазяин. Когато отоплението ми спря да работи по средата на декември, му отне само две седмици, за да го оправи. Разбира се, за тази цел трябваше да почукам на вратата му в търсене на топло място за спане, но една нощ на дивана му, където внезапно развих нощни кошмари и епилепсия, и на следващия ден сладурчето вървеше като мерцедес. Беше страхотно.

— Здрасти, господин Зи.

Той носеше малка стълба, парцал и кутия с боя. И се беше насочил към апартамента в дъното на коридора. Какво, по дяволите? Когато се нанесох отначало, исках този апартамент. Молих. Умолявах. Но не. Собствениците не бяха склонни да отделят парите, необходими за ремонта му. А сега той го ремонтираше? Сега бяха склонни?

— Какво става? — попитах възможно най-равнодушно.

Той спря пред мен с ключ в готовност. Докато моят апартамент и този на Куки бяха точно един срещу друг през коридора, крайният апартамент се простираше на площ колкото нашите два, плюс перпендикулярната на главния коридор врата. Беше все едно да събереш двата ни апартамента. След като сериозно пострада от наводнение преди няколко години и собствениците изгубиха парите от застраховката в казината, преди да успеят да завършат ремонта, беше стоял необитаван с години. Което нямаше никакъв смисъл според мен.