Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

— Ще направя всичко по силите си, скъпа. Кълна се.

— Толкова се уморих да се чувствам безпомощна. Предполагам, че е трябвало да се запиша на карате или нещо такова, а?

Харесвах как мисли, но дори бойните изкуства не гарантираха дълъг и успешен живот.

— Не се обвинявай, Харпър. Има откачени хора. Хора, с които не можеш да се разбереш, или дори да разбереш, без да си лицензиран психотерапевт. Не може да се каже какво е прихванало този тип.

Тя кимна, присъединявайки се към определението ми за откачалка. Израснала съм с една такава под формата на Денис Дейвидсън, мащехата от ада. Тя можеше да научи сина на Сатаната на едно-две неща.

— Ето го — казах, сочейки към вратата. Остатъци от червена боя ограждаха дървото около задния вход.

Харпър спря и се огледа из алеята. Бяхме при задния вход на съмнително ателие за татуировки. Доверието й в мен явно намаля малко.

— Напълно безопасно е. Обещавам.

След като кимна колебливо, тя каза:

— Добре. Вярвам ти.

Може би наистина беше луда.

— А Пари има много сладък помощник.

Срамежлива усмивка се разпростря по лицето й. Изглеждаше толкова невинна и неземна и все пак беше красива. Чудех се какъв ли бе бил животът й. Да се надяваме, че щях да разбера в процеса на разследването.

— Учителка.

Тъкмо щях да отворя вратата, когато тя проговори.

— Извинявай?

— Учителка. Попита ме каква винаги съм искала да бъда. Учителка.

Посветих й цялото си внимание.

— Защо не стана такава?

Тя сви рамене и погледна встрани.

— Майка ми не одобри. Искаше да стана лекар или адвокат.

Макар да не можех да си я представя като адвокат, със сигурност я виждах като лекар. Изглеждаше от грижовния тип. Но пък лекарите не бяха толкова грижовни. Може би медицинска сестра. И все пак определено я виждах като учителка. Щеше да бъде страхотна.

— Надявам се всичките ти мечти да се сбъднат, Харпър.

— Благодаря — каза изненадано тя. — Надявам се и твоите също.

Отправих й благодарствена усмивка.

— Повечето от моите включват мъж, който е по-голяма беля, отколкото си струва, но мисълта е хубава.

Тя се засмя меко, закривайки устата си с ръка. Устата й беше твърде хубава, за да я закрива.

Пристъпихме в ателието на Пари. Имаше бюро отпред, но офисът й се намираше отзад, след студиото, свряно в ъгъла местенце с размерите на тестиси на молец и с хубава гледка към контейнера от другата страна на алеята. Чух няколко сумтящи звуци, идващи изпод бюрото, така че се промъкнах, отчасти надявайки се да я хвана да прави нещо незаконно. Помощникът й беше секси.

По бюрото й бяха разпилени чаркове от вътрешността на компютър. Кабели и джаджи с всякакви размери и форми покриваха всеки свободен сантиметър от плота.

Изглежда всеки път, когато влезех в ателието й, тя бе заета с нещо техническо, което изглеждаше несъвместимо с артистичната й натура. Но пък тя винаги беше малко крайна.

Тупкащ звук се понесе към мен, предизвиквайки злорада усмивка. Бях такава перверзница.

— Хей, Пар — казах, облягайки ханша си на бюрото й, за да надникна безгрижно над него.

След велика борба, включваща остро изщракване и няколко гъргорещи звуци, тя показа глава. Косата й, гъста, черна кошница, която някои биха нарекли бъркотия, докато други — да речем аз — биха нарекли произведение на изкуството, изглежда се бе сраснала с кабелите, върху които се трудеше. Тя изплю микроскопично парче пластмаса, докато с едната ръка смъкваше кабелите от себе си, а с другата засенчваше очи.

— Дяволите да го вземат, Чарли. — Тя затвори очи и невиждащо опипа по бюрото за слънчевите си очила. Пари можеше да вижда онова, което нормалните хора наричаха призраци, откакто бе имала близко до смъртта преживяване, когато била на дванадесет години. Не можеше да различи формите или да общува с починалите. Само ги виждаше като сива мъгла, така че винаги знаеше кога има някой такъв наблизо.

Но мен можеше да ме види от километър. Сиянието ми изглежда й действаше неприятно. Беше забавно.

След като за трети път бутнах слънчевите очила извън обсега й, тя отвори очи и ме изгледа злобно. Трябва да беше болезнено. Можех само да се надявам, че няма махмурлук.

Тя въздъхна и отново се наведе под бюрото.

— Твоят мъж отдолу при теб ли е? — попитах.

— Моят мъж? — Тя изсумтя, очевидно опитвайки се да достигне нещо. — Нямам мъж.

— Мислех, че имаш мъж.

— Нямам мъж.

— Имаш помощник.

— Това не е мъж. Това е Тре.

— Който е мъж.