Даринда Джонс - Четвъртият гроб под краката ми

— Най-накрая приключвам с този апартамент — каза той, сочейки с ключа. — Няколко майстори ще идват следобед. Може да се вдигне шум.

Надежда разцъфна в гърдите ми като бегония сред пролет. Апартаментът ми бе твърде малък сега с всичките ми нови вещи. Абсолютно можех да ползвам по-голям и по-хубав.

— Искам го — казах, преди да успея да се спра.

Той повдигна вежда.

— Не мога да ти го дам. Вече има наемател.

— Няма начин. Господин Зи, исках този апартамент, откакто за пръв път огледах мястото. Обеща да ме сложиш в списъка с вероятни наематели.

— И си в списъка. Точно под тези хора.

Зяпнах.

— Искаш да кажеш, че си ме измамил?

— Не. Взех подкуп. Не е същото.

Той отново тръгна към вратата. Направих заплашително крачка пред него.

— Аз също те подкупих, ако си спомняш.

С изсумтяване, той каза:

— Това подкуп ли беше? Мислех, че е бакшиш.

Вече официално бях изумена.

— И предложих да плащам повече, отколкото за тази кутийка.

— Да не обиждаш сградата ми?

— Не, етиката ти.

— Ако правилно си спомням, ти предложи да плащаш петдесет долара повече на месец за този апартамент.

— Точно така.

— За апартамент, който е двойно по-голям от твоя.

— Да, и? По него време само толкова имах.

— Доколкото разбрах, новият наемател плаща три пъти повече, отколкото ти за твоя. И плаща за всички поправки.

Гадост. Вероятно не можех да си позволя да направя нещо такова. Може би ако върнех машината за еспресо. И електрическия пистолет за пирони.

— Не мога да повярвам, че си действал зад гърба ми.

Той вдигна стълбата.

— Не мисля, че даването под наем на апартамент е действане зад гърба ти, госпожице Дейвидсън. Но ако чувствата ти са толкова силни, винаги можеш да ми целунеш задника.

— Мечтай си.

След като се позасмя, той изчезна в апартамента. Успях да зърна новия гипсокартон по стените, чист и небоядисан. Очевидно бях пропуснала нещо.

Замарширувах през вратата на Куки, проклинайки лошия си късмет. И лош слух.

— Знаеше ли, че господин Зи дава под наем 3-В?

Куки вдигна поглед от компютъра си.

— Няма начин. Исках този апартамент.

— И аз също. Кой мислиш, че ще е новият ни съсед?

— Вероятно още една възрастна жена с пудели.

— Може би. А може би сериен убиец.

— Може да си мечтаеш. Какво имаш? — Тя кимна към листа в ръката ми.

— О, вярно. Имаме клиент.

— Наистина? — Изненадата й не бе напълно неочаквана. Беше минало известно време. Но беше малко обидно.

— Да. Тя просто се появи. Може би онези реклами, които пускаме по радиото късно вечер, вършат работа.

— Вероятно. Но все още си мисля, че биха вършили повече работа, ако бяха на английски. Наоколо няма много хора, които да говорят японски.

— Честно, Кук, държиш се така, сякаш не искам нови клиенти.

Тя се пресегна и дръпна листа от ръката ми.

— Чудя се откъде ли ми е дошла тази идея.

Със смутено свиване на рамене хвърлих поглед зад себе си, за да се уверя, че Харпър не беше на вратата, после заговорих тихо на Кук:

— Искам да намериш всичко, каквото можеш, за нея. Трябват ми членове на семейството, история на работата и доброволчество, глоби за паркиране, каквото успееш да намериш.

— Имаш го. Къде отиваш сега? — попита тя, когато се отправих към вратата.

— Харпър вярва, че някой се опитва да я убие, затова ще я заведа в обезопасената къща.

— Звучи като план. — След като вратата се затвори с щракване, тя извика: — Имаме обезопасена къща?

След битка с епични размери, в която краката ми искаха да ходят в една посока, докато главата ми им казваше друга, минах с Харпър покрай бара на татко и надолу по алеята към нашата импровизирана безопасна къща. Не можех да не огледам терена като войник на вражеска територия. Странно, но Харпър правеше същото. Изглеждахме като мошеници, докато подминавахме магазини, колежани и обичайните бездомници.

Реших да пробвам да разведря настроението.

— Та, каква си искала да станеш, като пораснеш? — попитах Харпър.

Тя вървеше до мен с кръстосани пред гърдите ръце, наведена глава и се опита да се усмихне.

— Ей тук е — казах аз, спасявайки я от необходимостта да отговори. — Пари е светица. Само че с татус ръкави и лошо поведение. С изключение на това, абсолютно можеш да разчиташ на нея. Най-вече за съмнителен съвет, но всички трябва да сме добри в нещо, нали?

— Мислиш ли, че ще го хванеш? — Не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху непосредствената си опасност. Очевидно не страдаше от дефицит на вниманието.