Джоузеф Лало - Белязана

— Добре, достатъчно левитация за днес! — обяви Азриел.

Миранда падна, вкопчвайки се за ръба на направената от нея дупка. Опита се да левитира отново, само за да открие, че някакво заклинание — изключително сложно — не й позволяваше да го стори. Макар да знаеше, че с нужното време щеше да е в състояние да вдигне ограничаващата магия, в момента имаше по-важни дела.

Девойката се повдигна от пода и се стрелна към вратата. Веригите на подвижния мост задрънчаха при приближаването й, а камъните от пода започнаха да се издигат, за да оформят решетки, както по-рано за дубликата й. Миранда избегна някои, а други разтроши с бърз земетръс. Твърдо бе решена да напусне замъка. Магиите на Азриел ставаха все по-силни с всяка изминала секунда и несъмнено бе на път да открие някоя, която да задържи Миранда достатъчно дълго, за да запише провала й. Просто трябваше да я отдалечи колкото се може повече от книгата, за да увеличи времето си за измъкване.

Подвижният мост бе вдигнат почти наполовина по времето, когато тя си проби път до него. Докато се катереше по стръмното дървено нанагорнище, повърхността му се превърна в шахматна дъска от огън и лед. Азриел да я залови ли се опитваше, или да я убие? Прогони огъня с ума си и заскача върху овъглените квадрати, докато не достигна почти вертикалния край на моста. С мощен скок се приземи на другия бряг на рова. Миранда въздъхна облекчено, но бе прекъсната от скърцането на веригите. Миг по-късно се скъсаха и подвижният мост започна да пада. Ужасеното момиче едва успя да се претърколи настрани. На толкова малко се бе измъкнала, че когато опита да се изправи, откри, че ръбът на туниката й е притиснат под моста.

Сенчестият силует на Азриел приближаваше входа. Миранда отчаяно задърпа притиснатия плат, докато не го разкъса. Първо подпали отново моста. Тутакси дим, огън и пушек закриха външния свят, правейки съзирането му невъзможно за някой, все още намираш се вътре в замъка. Спечелила малко време, девойката огледа хоризонта. Недалеч от нея имаше малка дъбрава. Създаде вятър, който да разклати клоните, молейки се идеята й да се окаже успешна.

Азриел прекоси непокътната пламналия мост. Достигна другата страна на рова миг преди обгорената дървена врата да падне във водата. Невидима сила накара екзаминаторката да потръпне. Обръщайки се да погледне през виещата се над крепостния ров пара, тя видя, че първите пет минути бяха изминали. Пясъчният часовник се извъртя сам, този път без гравитационните промени, обикновено съпътстващи промяната на позицията му. Целта на теста бе изпитване върху колкото се може повече ситуации, не върху една и съща.

С подновена от наближаващия край решителност, Азриел отново се обърна към полето. Миранда не си бе губила времето. Бе успяла да изтръгне семената от дърветата и храстите и да създаде същинска гора, в която да се скрие. Твърде гъста беше, а момичето все още не допускаше заклинанието й за намиране.

— Умно момиче, но жертвата може да бъде проследена по много начини! — каза екзаминаторката.

Започна да се прокрадва напред, приела формата на мастиленочерен вълк с познатия бял пламък в очите. Въздухът бе пропит с миризмата на жертвата й. Докато я следваше, околните дървета изсъхваха и умираха.

Далеч напред, Миранда крачеше — невидяна, но не и ненадушена — през гъстия лес, който лично бе създала. Много малко слънце се процеждаше между листата, което я караше да се чувства още по-добре. Мина минута, сетне още една. Появиха се първите наченки на успокоение. Но въпросното чувство изчезна бързо, когато долови тихото шумолене на тревата под крака, които не бяха нейните. Тя се огледа, опитвайки се да съзре преследвачката си, но Азриел накара слънцето да се спусне под хоризонта, заменяйки го с луна, която едва имаше силата да хвърли няколко пестеливи лъча върху гъстия балдахин от листа. Миранда тихо се покачи на близкото дърво.

В една лунно петно на земята зърна стрелването на черен вълчи силует и осъзна как е била намерена. Създаде вятър зад екзаминаторката, който да отнесе миризмата, но беше твърде късно. Клоните на дървото се затвориха около нея като клетка. Луната засия по-ярко, осветявайки образувалата се просека към замъка.

Нещо, движещо се бързо, изхвърча през далечния праг и се понесе към тях. Пиедесталът, перото и книгата бяха прикрепени здраво към него. Когато достигна Азриел, екзаминаторката си възвърна облика. Миранда започна да извлича топлината от клоните. Те започнаха да пукат и да се отлюспват, тъй като студът ги правеше чупливи. Отчаяното момиче удари окрехкавелите клони. Те поддадоха далеч по-лесно и по-внезапно от очакваното. Всички клони, следвани от голяма част от ствола, се натрошиха на големи, студени късове.