Джоузеф Лало - Белязана

Когато Миранда се изправи, от туниката й се изхлузи книга и падна на земята. Бегълката, издокарана с червена корица, привлече вниманието на всички. Азриел коленичи да я вдигне, поставяйки я на масата до тази, в която преди малко бе нанесла името на девойката. Бяха еднакви. Екзаминаторката мълчаливо махна с ръка над първата книга. Червеният цвят отстъпи на бял.

— Умно, умно момиче! — тихо промълви тя.

Дийкън зяпна, а Азриел отгърна на последната изписана страница на мнимата червена книга, където името на Миранда стоеше изписано.

— Добре. Не бих казала, че това бе най-честният метод, но пак си е победа. Изглежда в крайна сметка си издържала. Чудя се… кога успя да откраднеш двете книги?

— Докато разваляше двойничките ми една по една — изрече Миранда, отпускайки се трепереща на стола.

— И събори книгите, за да прикриеш следите си. Брилянтно! — каза Дийкън.

— Определено се бори до последно за книгата, въпреки че си искала да те запиша вътре.

— Сметнах, че ще заподозреш нещо, ако не го правех. Да не говорим, че не бях сигурна дали ще проработи, нито как щеше да реагираш, ако откриеш какво съм направила.

— Имало е вероятност да умреш заради една уловка! — рече Дийкън.

— Не мисля, че тя щеше да ме убие! — с немощна усмивка каза Миранда.

— Определено бих. За какво мислиш, е черната книга? Пази имената на онези, чиято амбиция надмина находчивостта. За твое щастие успях да изтръгна книгата от ръцете ти, преди да съм изтръгнала въздуха от дробовете ти! — отбеляза екзаминаторката. Притеснително беше колко небрежно говореше за готовността си да убива.

Миранда преглътна мъчително, осъзнавайки едва сега сериозността на ситуацията.

— Е, с радост бих си поговорила още с теб, но ми предстои работа над магиите. Все още не мога да повярвам, че успя да ме задържиш извън съзнанието си. Доста рядко постижение. Да те няма! Върви да се отдадеш на заслужени хвалби.

Миранда и Дийкън мълчаливо се подчиниха. Девойката внезапно осъзна, че Дийкъновият страх изглежда напълно оправдан. Движеха се с бърза крачка, следвани от подтичващата подире им Мин, докато не достигнаха до привидно произволна точка в полето.

— Би ли почакала? — каза Дийкън.

— Защо тук?

— Стигнахме ръба на арената. Ще взема тояжката ти.

Младежът се приведе напред. Въздухът се раздели като завеса пред него, поглъщайки го първо до раменете, сетне до кръста. Когато отново се изправи, държеше жезъла на Миранда. И също така бе мокър.

— Ето. Ще имаш нужда от него, ако искаш да се добереш до колибата си.

— Защо? Чувствам се доста добре. Малко съм разтърсена, но като се изключи бедното ми сърце, не съм изтощена. Чувствам се дори по-добре в сравнение с… когато влязох.

— Да. И ще изгубиш това усещане, когато напуснеш арената — каза той, подавайки й тояжката. — Внимавай къде стъпваш.

Миранда направи няколко крачки напред. Главата й едва бе напуснала границите на арената, когато девойката се почувства сякаш цялата й енергия се отичаше. Тежко се опря на жезъла. Той потъна в калта. Неволно предизвиканата от нея буря все още вилнееше. На места водата стигаше до глезените. Когато успя да се приспособи към умствената умора, девойката каза:

— Защо никой не е спрял дъжда?

— Ето отговора — отвърна Дийкън, сочейки към някаква странна гледка на ръба на езерото.

— Какво? Очите ми не се фокусират.

— Айна спори с Калипсо. Случва се всеки път, когато трябва да бъде спряна буря. Бурите се състоят от вятър и вода, с което попадат под юрисдикцията на Айна или Калипсо като съответни експерти. Калипсо не я е грижа за бурята, но тъй като едно от любимите й занимания е да тормози Айна, русалката отказва категорично да й позволи. Неведнъж се е случвало спорът да продължи по-дълго от самата буря. Но забрави за това. Да те сложим да спиш. Утре вечер ще се появи синята луна и трябва да си във форма.

Думите едва достигаха съзнанието на девойката. Влачеше джапащи нозе към дома си, най-сетне озовавайки се вътре, затваряйки вратата, преобличайки се в сухи дрехи и просвайки се на леглото. Мин не пропусна да се настани на любимото си място, след което двете се унесоха.

Миранда спа непробудно до обед, когато Дийкън неохотно я събуди и я уведоми, че церемонията скоро ще започне. Напускайки колибата си, девойката можа да установи, че селото е изпълнено с напрегнато очакване. Хора профучаваха в различни посоки. Дийкън я поведе към градината, където се бе издигала колибата на Старейшината. Въпросната постройка липсваше, заменена от квадратен мраморен олтар.