Джоузеф Лало - Белязана

Очите на Миранда се отвориха и тя немощно се огледа. Намираше се в стая, където имаше и други легла. Повечето бяха незаети, но имаше няколко окупирани. Погледът й все още бе размит от умора и сънливост, но ушите функционираха достатъчно добре. Слабо дочу неизменния глас на Дийкън да спори с някого.

— Да, зная, че трябва да почивам… Просто зная, че ще ускоря възстановяването си, ако намеря някаква работа на ума или ръцете си… Ще бъде по-скоро успокояващо, отколкото да ме напряга — продължи младежът, спорейки колкото се може по-учтиво.

— Дийкън? — промълви Миранда, не по-високо от шепот.

Приятелят й бе твърде зает да спори за книгата си с един от белите магьосници, за да я чуе. Друг, обаче, я чу. С неочакван скок Мин се озова отгоре й. Трябва да бе лежала край леглото. Дракончето прокара грубия си език по лицето на Миранда, но девойката бе прекалено слаба, за да протестира. Случката не остана незабелязана. Трима лечители в бели роби се спуснаха върху Мин и я уловиха. Тя бе прекадено отдадена в усилията си да демонстрира на Миранда чувствата си, затова не им обърна внимание. Когато разстоянието, на което бе отдалечена, вече не позволяваше на езика й да достига целта, тя се отскубна и отново се намери върху момичето.

— Няма нищо. Оставете я! — слабо каза девойката.

Суматохата бе привлякла вниманието на Дийкън.

— Дори не е нужно да виждам книгата. Бих могъл просто да я държа. Чакай, това Мин ли е? Миранда събуди ли се? — запита той.

Когато бе уведомен, че това действително е така, младежът помоли да бъде пренесен до леглото от дясната й страна. В мига, в който трансферът бе завършен, Дийкън се обърна към Миранда. Целителите го оставиха, умишлено напускайки стаята.

— Минаха пет дни. Отидоха да ти донесат храна. Може още да не го знаеш, но умираш от глад. Казват, че си удържала до самия край. Кажи ми, видя ли го? — попита младежът.

— Нещото…? — рече Миранда, тъй като не бе сигурна как да го нарича.

— Да! Огън, вода, земя, въздух! Във формата на… мъж ли беше, или жена? — запита настойчиво.

— Със сигурност беше жена.

— Аз очаквах мъж. Няма значение. Дошло е! Видяла си го! Убедена си в това, нали? — рече младежът, привеждайки се към нея тъй внезапно, че от замайването едва не се изтърси.

— Не мисля, че бих могла да забравя видяното.

— Друг беше ли в съзнание?

— Лейн — отговори тя.

— А създанието приближи ли се към него?

— Да — припомни си Миранда.

Дийкън се облегна на възглавницата си, замаян повече от новините, отколкото от състоянието си.

— Значи е доказано. Той е един от Избраните. Лейн е един от петимата! — рече той.

Миранда понесе информацията с цялото призовано спокойствие, на което бе способно немощното й състояние.

— Трябва да говоря с него. Не мога да повярвам, че още не съм говорил с него. Прекарал е толкова години тук, а едва при завръщането му научихме истината! — заговори бързо Дийкън.

Междувременно към тях се приближи висок мъж в бяла роба. Бе ги наблюдавал строго от един от ъглите на помещението. Косата му съответстваше по цвят на одеждата, а лицето му беше гладно обръснато. Следваха го по-млади мъж и жена, помъкнали еликсири, кристали и медицински принадлежности.

— Дийкън! — заговори той. Гласът му се отличаваше с изтренирана отмереност. Това бе гласът на човек, овладял изкуството на спокойствието.

— Ведесто! Чу ли! В едно от леглата ти лежи един от петимата! — рече Дийкън, присядайки в кревата.

— Да. Също така разполагам и с прекалено развълнуван сив маг, който не си почива, нито позволява на другите да го сторят — отвърна Ведесто.

— Как би могъл някой да си почива? Това е най-значимото и важно нещо, което някога… — поде потребителят на сива магия.

— Не ме интересува дори и петимата Избрани да са решили точно в тази сграда да се проведе Свръхсъсредоточието. Единствената ми грижа е да възстановя здравето на тези храбри млади магьосници и воини, което не мога да сторя под съпровода на кресливия ти бъбреж. И какви са тези оплаквания за книги, които получавам от хората си?

— Да! Да! Книгата! — буквално извика Дийкън.

— Дийкън… — изрече Ведесто с принудена учтивост.

— Ведесто, много добре знаеш, че хора, претърпели скорошно психологическо изтощение… — продължи младежът, без да обръща внимание на възраженията.

— Дийкън — повтори целителят, по лицето му започна да приплъзва гняв.

— … като нас, са склонни да забравят скорошните преживелици. Нуждая се от книгата си, за да отбелязвам…