Джоузеф Лало - Белязана

— Страхувам се, че не е така — изрече втори глас в главата й.

Вратата се затръшна и се заключи. Миранда се замъчи да я отвори, но тежката дървена преграда не помръдваше. Глупаво щеше да е да търси ключ. Мислейки трескаво, девойката се сети за една от магиите на Дийкън. Досега заклинанието за фини манипулации бе представлявало тромава и неудобна процедура, но може би тук нещата щяха да са различни. Насочи съзнанието си към ключалката, въздействайки директно на отделните елементи. След няколко мига се разнесе приятно щракване и вратата се отвори.

Отдъхвайки, девойката се опита да напусне стаята. Едва бе успяла да отвори вратата наполовина, когато тя отново се затръшна, блъсвайки я назад. Пред очите й дървото се промени в тежка желязна тъмнична порта, а ключалката изчезна. Скоро вратата представляваше решетеста част от стената. Нямаше как да бъде отворена. Миранда пропълзя през прозореца, озовавайки се на тесния перваз. Зад нея прозорецът се затвори, както и съседния.

— Пленена на перваза? Това също е залавяне! — отекна гласът на Азриел в мислите й.

Умът на Миранда отново заработи трескаво. Прерови съзнанието си в търсене на чуждо присъствие. Откривайки го, девойката го изтласка. Така Азриел бе чела мислите й. Сега магьосницата нямаше да е толкова сигурна в местоположението й. Решила този проблем, Миранда насочи усилията си към измъкването от перваза. Решението бе очевидно, но неприятно. Без да се помайва, девойката скочи в ледената вода на крепостния ров. Изплува и си пое дълбоко дъх, виждайки усмихнатото лице на Азриел да наднича от подвижния мост.

— Може да не съм в състояние да усещам ума ти, но и глух щеше да чуе плясъка.

Водата около Миранда започна да се вледенява. Момичето се опита да достигне ръба на рова, но краката й бяха замръзнали. Азриел се изкикоти и спокойно се отправи към пиедестала, за да впише победата си. Девойката напрегнато слушаше как стъпките заглъхват. Тутакси призова достатъчно топлина, за да освободи нозе. Едва се бе измъкнала на брега, когато екзаминаторката спря.

— Знаеш, че винаги ще усещам кога си заловена и кога не. Не можеше да направиш нищо по въпроса.

Момичето, сега намиращо се на моста, се опита да се втурне тихо край нея. Щом обучаемата влезе в замъка, Азриел накара отделните камъни на пода да се издигнат, оформяйки клетка. Миранда рязко застина. Екзаминаторката понечи да иззлорадства, но спря. Посегна с ръка между каменните решетки. Пръстите й преминаха през фигурата на девойката.

— Илюзия? Не очаквах да видя нещо такова! — рече тя.

Екзаминаторката отърча навън и прогони всички илюзии, които не бяха нейно собствено дело. По стената бяха изникнали редица ледени пръчки, оформящи груба импровизирана стълба, отвеждаща към един от прозорците на първия етаж. За късмет на Миранда, тези отвори не бяха запечатани като прозорците от горното ниво. Азриел се издигна във въздуха и се приближи към отвора. Той се разшири, за да я пропусне, но Миранда вече бягаше надолу по коридора. Азриел излезе от стаята тъкмо навреме, за да види как във всяка стая влиза по едно копие на девойката.

— Колко забавно, обучаем с творческо мислене! — каза екзаминаторката.

Могъщата магьосница докосна стената с пръсти и камъкът стана прозрачен като стъкло. Ефектът продължи да се простира, докато през всеки съграждащ блок не можеше да се гледа. Една по една, илюзиите на Миранда бяха развалени, но не бе и нужно да се приключва. Промяната в замъка стресна истинската Миранда, която пристъпи назад, събаряйки шкаф с книги.

Когато очите й се срещнаха с тези на Азриел и жестока усмивка плъзна по лицето на наставничката, девойката скочи на крака и затича към пясъчния часовник. Бяха минали само минута-две, а правилата указваха, че тестът щеше да приключи, когато и последното зрънце се върнеше, откъдето бе дошло. Ако обърнеше стъкленицата сега, трябваше да удържи още съвсем малко. Азриел бързо се движеше към нея, необезпокоявана от стените, които се отдръпваха като завеси, за да й сторят път. Тъкмо когато нозете на екзаминаторката стъпваха в залата, Миранда сграбчваше стъкления часовник. Ако имаше късмет, щеше да успее да го обърне и да го обвие с лед.

Късмет, уви, нямаше. Когато увисналият пясъчен часовник бе извъртян леко, целият замък се наклони в противоположната посока. Девойката изпусна часовника и се плъзна по пода, удряйки се болезнено в стената. Нищо друго не бе повлияно от необичайната промяна, което бе добре, защото инак момичето щеше да бъде премазано под тежестта на мебелите.