Джоузеф Лало - Белязана

Миранда разказа живота си вероятно за стотен път от пристигането. Дийкън постоянно посягаше към книгата си, за да открие бележките си върху темата. Дори и под водата я държеше наблизо, създавайки половин дузина заклинания, които да я предпазят. Когато историята достигна до пристигането на Миранда в селото, Дийкън говореше повече от нея, толкова развълнуван беше. И още по-добре. Девойката не можеше да разказва за постиженията си, без да се почувства като самохвалка. Дийкън приключи с подробно описание на инцидента с Черупката.

— Черупката. Страховит лудак. Ела, Миранда! Да видим този белег.

Момичето показа тънкия бял белег, поставил начало на нелепото й пътуване.

— Ах! Да! Точно както си го представях. Изчистен, елегантен. Дело на духовете — или на боговете. Кажи, Дийкън, знаем ли какво означава, че момичето носи белега, а не е било родено с него?

— В последните предсказания на Черупката има редица фрази, които изглежда загатват за това — рече Дийкън, отваряйки на привидно произволна страница. — Да, ето. „Белег двойно плът и избелял принадлежи на дърводелеца“, „Щемпел от бяло краси онуй, що всеки ще види“. Такива неща.

— Разбирам… е, със сигурност това изяснява нещата! — изръмжа Калипсо. — Честно, духовете биха могли да бъдат по-конкретни в съобщенията си. Ако наистина искаха да знаем какво казват, щяха да го изричат по-ясно. Е, без значение какво означава белегът, най-добре да сме сигурни, че ще развиеш пълния си потенциал. Да започнем урока! — реши Калипсо.

Заформилата се вчера рутина щеше да направи следващите две седмици най-приятното време от пристигането на Миранда. Като се изключи това, че трябваше буквално да моли Мин за разрешение да се потопи, както и неизбежните номера, погаждани от Калипсо, девойката си прекара възхитително. В ранните уроци Дийкън и Калипсо участваха по равно. Но с напредването на дните русалката позволи на Дийкън да прави каквото си иска, а тя предпочете да гледа и да се намесва на удачните места.

Всеки урок приключваше край ръба на езерото, където младежът се проявяваше. Учеше я да повдига водата, като я изпъва с енергия по начина, по който би плъзнала ръката си в ръкавица. Постепенно девойката установи, че е в състояние да оформя повдигнатата вода в различни форми. Всеки ден, разбира се, приключваше с уроците й при Лейн, които продължаваха да стават по-предизвикателни и объркващи с всяка безплодна битка, но дори и тренировките не бяха изцяло неприятни. Поне й доказваха, че може да удържа атаките на опитен боец, който по това време не я щадеше особено.

Краят на втората седмица указваше началото на уроци, които щяха да бъдат проведени изцяло на сушата, тъй като Миранда щеше да прави обратното на упражняваното преди. Наместо да извлича въздух от водата, сега трябваше да извлича вода от въздуха. Това й създаваше големи проблеми. Калипсо стоеше на брега, напътствайки я и използвайки Дийкън за свои ръце.

— Не разбирам защо не си създадеш временен чифт крака. Така постъпваше с останалите си ученици — каза Дийкън.

— Да, но по моя преценка това е по-лесно. Не, не, Миранда, не така. Трябва да приведеш тояжката по-ниско, за да може енергията да се лее по-плавно. Дийкън, покажи й.

— Тя е права, нужно е да е по-ниско, а другата ти ръка трябва да е повдигната. Остави място за кълбото вода. По-късно ще можеш да й придадеш каквато пожелаеш форма, но точно сега трябва да се съсредоточаваш върху магията, не върху нужната ти енергия — каза младежът.

— Мога да й кажа . Помолих те да й покажеш! — рече русалката.

Дийкън стоеше до Миранда и насочваше ръцете й. Направо се тресеше, когато я докосваше, бързо отдръпвайки крайници, когато захватът на девойката бе правилен.

— Ето… приблизително така трябва да бъдат — рече той, запъвайки се и изглеждайки леко задъхан.

За пръв път, откакто го познаваше, Дийкън не демонстрираше красноречие. Беше се изчервил. Миранда усети, че и по нейните страни е плъзнала лека червенина. Калипсо забеляза и се ухили. Момичето отново опита заклинанието, но откри, че се затруднява. Русалката промени лицето си в усмивка и направи знак на Дийкън. Когато младежът се приближи до нея, тя прошепна нещо в ухото му.

— Но защо? — отвърна той.

— Е, съгласен си, не е ли така? — рече Калипсо.

— Разбира се, но не мога да си представя, че тя вече не знае.

— Не мислиш ли, че най-добре да си сигурен?

— Предполагам — каза младежът, обръщайки се към Миранда. — Миранда, очарователна си.