Джоузеф Лало - Белязана

Настана време да си върви.

— Е, ще се видим утре! — заяви Калипсо, държейки я за ръка и отвеждайки я към брега.

— Нямам търпение! — отвърна девойката.

Направи още няколко крачки, изниквайки от водата. Връхлетя я необикновено усещане за тежина. Мин, която бе чакала с часове, оглеждайки се напрегнато, скочи на крака и се опита да я отведе надалеч от езерото.

— Всичко е наред, Мин. Няма от какво да се страхуваш! — каза Миранда, или поне се опита да каже. Наместо това от устата й се изля вода. Пое си дъх и установи, че той не засища дробовете й. Осъзнавайки какво става, тя се обърна и потопи глава под водата. След като вдиша дълбоко, отвори очи. Калипсо стоеше пред нея. Лежеше на брега, точно под повърхността на езерото и се усмихваше. Лицето й бе толкова близо, че носовете им се докосваха.

— Нещо не е наред ли, мила? — невинно запита тя.

— Не мога да дишам на сушата — каза Миранда.

— Така ли? — изрече Калипсо.

— И едва се движа.

— Предполагам искаш да разваля малката магийка, която направих.

— Ще ти бъда благодарна! — рече девойката.

— Ако желаеш, можеш да останеш тук — предложи русалката.

— С радост, но трябва да посетя друг наставник… — обясни Миранда.

— Кого?

— Лейн. Би ли могла да развалиш магията и да довършим разговора на повърхността? Чувствам се малко странно с лице, потопено във водата.

— Лейн? Не мога да се сетя… няма значение, доведи и него! Колкото повече, толкова по-весело! — с надежда рече жената.

— Ох! — възкликна Миранда.

— Какво има?

— Мин се опитва да ме изтегли от водата. Ужасява се от нея.

— Виж ти. Пълни сме с извинения. Много добре. Ще те чакам утре, още призори. И доведи Дийкън! — рече Калипсо, допирайки пръсти до медальона си.

В типичния си игрив маниер, русалката пропусна да даде време на момичето да изтегли главата си от водата, преди да развали магията. Резултатът бе пристъп на кашлица и давене, последвал изправянето и първото вдишване на въздух след потапянето. Бе подгизнала до кости и макар тук да бе по-топло от обичайното, беше започнала да трепери. Докато се отдалечаваше, чу наставничката си да изплува на повърхността.

— Ето, за да видиш, че не съм толкова лоша! — викна тя.

Миранда дочу рязко изщракване с пръсти и водата моментално се отдръпна от нея като завеса, значителна порция оплискала Мин. Изсушена, девойката моментално се почувства по-добре.

— На всяка цена ще те науча на това заклинание. Доста е полезно! — каза русалката, докато скачаше и се гмурваше грациозно.

Мин се отърси и погледна към езерото с презрение.

— Не я съди прекалено, Мин. Просто е самотна. Това кара хората да вършат странни неща. Лично мога да потвърдя — каза Миранда, докато се отправяше към постройката с храната.

Дийкън очевидно се бе оттеглил сред книгите си, защото го нямаше. Девойката се наслади на вечерята и се отправи към Лейн. Спазвайки скорошната традиция, той се биеше по-бързо и я затрудняваше повече от когато и да било досега. Трудно беше да поддържа темпото му, а когато ударите му започнаха да я застигат все по-често, Миранда бавно започна да гледа на сблъсъците им като на реални битки. Откри, че се бие не за да се научи, а за да победи.

Имаше някакво чувство. Не беше гняв, страх или омраза. Представляваше нещо по-дълбоко. Подтикваше я да замахва по-силно и да се движи по-бързо. Усещаше го да се задълбочава всеки път, когато успееше да нанесе удар, копнеейки за още, когато тренировката приключи. Накрая девойката се оттегли, без да обръща внимание на получените удари. На сутринта нямаше да има и следа от белези, тъй като това, за което бе говорел Дийкън, започваше да се случва. Умът й инстинктивно създаваше целителна магия след понесен удар, продължавайки работата дори и когато девойката спеше.

Тригора стоеше в тронната зала, оглеждайки гоблените и портретите. Елфическият й произход я бе надарил с дълъг живот. Насочи погледа си към портрета на крал Ердрик II. Под негово управление бе започнала военната си кариера. Той бе благословил създаването на Елитните. Той бе я произвел в генерал. Беше велик човек. Тригора бе станала свидетел на възмъжаването на сина му, бе присъствала и на коронацията. Това беше преди много години.

Зад нея се разнесоха стъпки. Тригора се обърна и бързо падна на едно коляно, свеждайки глава.

— Ваше имперско и кралско величие! — изрече тя.

— Изправи се и остави титлите — уморено отвърна кралят.

Генерал Телоран се изправи. Бе имало време, в което щеше да е немислимо да бъде изненадана от появата на крал. Щеше да бъде предшестван от фанфари и процесия. И в началото бе било тъкмо така. Уви, с напредването на годините водаческата роля на особата се смаляваше все повече и повече. Сякаш споделяше тежкото състояние на земята си. Десетилетията бран бяха обезкървили и двамата в снага и дух. Сега кралят представляваше съсухрена черупка. Когато не се занимаваше с делата на поданиците си, крал Ердрик III обхождаше залите на почти празния си замък. Очите му бяха замъглени, далечни. Очите на човек, сторил непоправими неща.