Майте Карранса - Кланът на вълчицата

За разлика от вълчицата, която никога не изоставя котилото си, Селене бе действала като лисицата, която подлъгва ловците и хитро ги примамва колкото може по-далеч от малките си. Беше действала по начин, нетипичен за нейния клан, и така бе объркала посестримите си. Всички Омар, а също и Одиш, бяха повярвали, че тя е избраницата. Селене безупречно бе изиграла ролята си, привличайки цялото внимание върху себе си, беше заслепила всички с яркия си предизвикателно червенокос образ, засенчила грозноватата Анаид, малката Анаид, магьосницата без свръхестествени сили, която не си струваше да бъде посвещавана.

Но не й беше останало време да довърши докрай плана си. Одиш я бяха отвлекли, преди да смогне да скрие Анаид и да я повери в сигурните ръце на Валерия, и бе сметнала, че се е провалила на финала, а стратегията, която с Деметер бяха чертали дълги години, в крайна сметка е претърпяла пълен неуспех.

При все това, след нейното изчезване, предопределението на Анаид постепенно се изпълняваше, неумолимо и убедително, едва ли не с математическа точност.

По пътя безусловното доверие на Анаид в нея бе обнадеждило Селене. Дотолкова вече не виждаше бъдеще за себе си, че се беше отказала от живота. Дъщеря й успя да върне спомените и усмивката й, накара я отново да страда и да изпитва страх. Затова, когато наближиха горската поляна, тревогата я връхлетя с пълна сила.

— Те знаят, че си тук. Очакват ни. Ще се опитат да те спрат и да ти попречат да си идеш — прошепна тя.

Анаид също усещаше дебнещата опасност. Беше шест часът. Разполагаха с не повече от час. Колко беше един час в пространство без време? Само часовникът можеше да отброи минутите.

— Милата ми Анаид, красавицата ми, знаех си, че ще дойдеш.

Анаид и Селене се заковаха, замръзнали от изненада. Пред тях се бе изпречила, очарователна и мила, самата Кристине Олав.

— Нямаш представа колко съм щастлива да видя, че си жива и здрава и толкова красива, колкото съм си те представяла в най-смелите си фантазии. Селене, самозванката, никога не е мислела, че ще можеш да я засенчиш, но така стана. По-висока си от майка си, Анаид, по-стройна, по-млада, по-красива и притежаваш всемогъществото на избраницата.

Селене, пребледняла, запуши ушите на Анаид.

— Не я слушай, не вярвай на нито една нейна дума.

Смехът на Кристине, чист и звънлив, отекна в гората.

— Нищо ли не й каза, Селене? Не й ли обясни? Знаеш, че я обичам, че я обичам толкова, колкото и ти. Не желая да й се случи нищо лошо. Не й ли каза истината?

Селене застана между двете.

— Ако наистина я обичаш, остави ни да минем.

— А, не! Анаид е колкото твоя, толкова и моя, Селене. Веднъж вече ме излъга, но повече няма да го позволя.

Селене се изправи като лъвица срещу госпожа Олав и започна да настъпва към нея. Очите й мятаха огън и жупел и дори Анаид изпита съчувствие към меката северна красота на Кристине, която изглеждаше крехка и безпомощна пред майка й.

— Отдръпни се! — изръмжа Селене.

Крехкостта на Кристине обаче беше само привидна. Нежният й глас беше твърд като стомана и криеше мощ, безкрайно по-голяма от тази на Селене. Мощта, придобита от хилядолетията и от безсмъртието.

— Не, скъпа, няма да се отдръпна и няма да ви оставя да си идете. Ще си я поделим — ти и аз. Като в едно добро семейство. Спомни си, Анаид, не те ли утешавах в прегръдките си? Не те ли направих щастлива? Отнасях се с теб като със собствена дъщеря. Някога причинявала ли съм ти нещо лошо? Защитих те в Таормина, бдях над теб и те спасих от Салма. Скрих се в гардероба, преобразена на котка. Кажи го на Селене, понеже на мен тя не вярва.

Анаид беше объркана. Госпожа Олав я объркваше. Всичко, което казваше, беше истина, а освен това със Селене изглежда имаха някакви отношения отпреди. Познаваха ли се? И какви права и претенции можеше да има Кристине Олав?

Селене я побутна.

— Не я слушай, Анаид, лъже. Бягай, Анаид, първият лъч всеки момент ще се появи. Махай се оттук. Спасявай се, това е капан.

За няколко секунди Анаид се поколеба. После, възвърнала самоувереността си, погледна госпожа Олав право в очите.

— Вярвам ти, но ни остави и двете да си вървим.

Госпожа Олав примигна. Анаид забеляза сълза, сълзица, която проблесна в ъгълчето на окото й. Възможно ли е? Устните й потреперваха, издавайки вълнението й.

— Ти ми вярваш?

Селене я хвана за ръката.

— Стига, Анаид, не я гледай в очите, не…

Анаид обаче не послуша майка си, а продължи да разговаря с Кристине Олав открито и добронамерено: