Майте Карранса - Кланът на вълчицата

Криселда хвърли бегъл поглед на ръката на Салма, но продължи упорито да държи на своето:

— Нали се договорихме. Моето условие беше такова — аз ще се погрижа за Селене, а ти забравяш за Анаид.

Салма нищо не отговори и с мълчанието си все едно се съгласяваше със спогодбата, но добави:

— Има още нещо.

Криселда тежко въздъхна:

— Така си и знаех. Точно от това се боях. Ти дойде да ме потърсиш и със сигурност не си го направила от алтруистични подбуди. Какво искаш, Салма?

— Скиптърът на властта да е мой.

Криселда се наежи, сложила ръце на кръста.

— Няма да стане. Скиптърът на властта е предназначен да бъде използван само и единствено от избраницата.

Салма потри доволно ръце.

— Не вярвам изцяло в пророчеството, но усещам мощта, скрита в скиптъра.

Криселда не отстъпваше:

— Договорката беше съвсем ясна. Всичко трябва да си остане, както е било досега. Ако избраницата умре, преди да е настъпил съвпадът на небесните тела, никой няма да пострада — нито ние, нито вие. Никакви жертви и кръвопролития.

Салма побърза да се съгласи:

— Да, разбира се.

Криселда уточни:

— В такъв случай скиптърът трябва да изчезне.

Внезапно Салма си запуши устата с ръка, даде знак и на Криселда да млъкне.

Гласът на графинята отекна като гръм от процепа на пещерата.

— Салма, знам, че си тук с някаква Омар. За мен ли я доведе? Девица ли е?

Салма заповяда на Криселда да не издава нито звук. Извади атамето си и решително го размаха.

— Със силата на мрака на мътния свят заклинам теб, графиньо, да потънеш в дълбок сън и да останеш така, докато скиптърът на кралицата майка О те пробуди от съня и бележи съзнанието ти с печата на забравата.

Салма редеше думите на проклятието си със силата, придобита от кръвта, която бе изпила, а стволовете на столетните дъбове се привеждаха и се огъваха, клоните скърцаха, разразилият се силен вятър без малко да отнесе със себе си пълничката Криселда, а тя отчаяно се вкопчи в корените на някакво дърво, стисна очи и зачака пагубната мощ на магията на Салма и вихърът на предателството й да пометат и нея заедно с всичко останало.

Все още най-трудното предстоеше.

По бреговете на езерото беше пълно с красиви жени, които разресваха косите си и съзерцаваха отражението си във водата.

Анаид почувства как сърцето й се парализира. Нещо й подсказваше, че една от тях е Селене.

Но коя? Не можеше да различи яркочервената й коса. При тази светлина цветовете се размиваха, ставаха мътни, без оттенък и без контраст. Анаид бавно започна да я търси, като тихо разпитваше:

— Селене? Да си виждала Селене?

Самодивите се оплакваха от това колко Селене била непристъпна и не ги допускала до себе си, но не й помагаха. Махваха с ръка, сочейки неопределено в пространството, и продължаваха нескончаемото си къпане… Докато в един момент, когато зави покрай езерото и подмина върбата, я видя.

Беше коленичила на брега. Разресваше дългите си тъмни коси с отвлечен поглед и пееше, или по-точно тананикаше, стара песен. Песен, която Анаид помнеше от детството си. Беше тя. Беше Селене.

— Мамо!!! — извика момичето и се хвърли към обятията й.

Селене обаче не реагира, не разтвори ръце да я прегърне. Напротив. Прибра ръце до тялото си, сякаш за да се защити, и се сви уплашена.

— Това съм аз, Анаид! Моля те, мамо, погледни ме, не ме ли позна? — умоляваше я тя.

Селене имаше вид на обезумяла, очите й бяха като на човек, скитал из толкова много светове, та вече не знае как да се върне. Гледаше втренчено в дъното на езерото.

— Изпуснах го, изплъзна ми се от ръцете и падна, и сега не мога да го извадя. Няма ли кой да ми помогне, помогнете ми.

Анаид проследи погледа й и забеляза на дъното на езерото нещо като златна пръчка, полускрита в тръстиката и тинята. Езерото беше дълбоко, а водата толкова ледена, че който и да се гмурнеше, колкото и смел да беше, нямаше да оцелее и щеше да замръзне. Не. Предметът, който искаше Селене, не можеше да бъде изваден, беше невъзможно.

— Дойдох за теб, трябва да си вървим — прошепна й Анаид и я хвана за ръка.

— Остави ме, никъде не мърдам без скиптъра си — отблъсна я силно Селене.

И отново се наведе над езерото, обръщайки гръб на Анаид. Самодивите се засмяха.

— Селене си иска скиптъра, за да бъде най-красива от всички.

— И най-могъща.

— За да унищожи Цинулис.

— Я си затваряйте устата! — изръмжа Селене с ненавист.