Майте Карранса - Кланът на вълчицата

— За да им отвлека вниманието. Накарах ги да повярват, че съм се поддала на изкушението, така се съсредоточиха върху мен и се отдалечиха от истинската избраница.

— Искаш да кажеш, че ти не си избраницата?

Селене я гледаше, както гледа само вярващият.

— Още ли не си разбрала…

Анаид трепереше от студ и от страх.

— Избраницата си ти, миличка.

— Не, това е невъзможно — не можеше да повярва дъщерята, станала изключително сериозна. Почувства как страхът я стиска като в клещи.

С мелодичен глас Селене пак изрецитира пророчеството на О:

Анаид я слушаше мълчалива. Не можеше да бъде. Селене грешеше.

— Анаид, ти виждаш душите на мъртвите, разбираш животните и говориш на техния език. Ти си избраницата. Разбрах го още когато беше съвсем малка. Комета възвести раждането ти.

Анаид обаче не можеше да го възприеме, тя нямаше огън в косите си. Освен ако… В мисълта й светкавично проблесна една мисъл. Селене я долови. Показа й медальона и малкия червен кичур коса.

— Тази червена косичка е твоя, Анаид. Отрязах ти я, когато беше още съвсем малка.

— Не е истина! Лъжеш! — отбраняваше се Анаид.

Селене упорито държеше на своето:

— Непрекъснато боядисвах косите ти, а също и моите. Размених ги. Сега корените ти трябва да са отново червени.

Анаид започваше да разбира. Спомни си за смайването на Елена, когато я видя с измита коса.

— Тогава, значи… ти… ти си ги мамила нарочно и съзнателно.

— За да те защитим, с Деметер решихме да ги заблудим, като ги накараме да вярват, че аз съм избраницата. Кометата, забелязана от Одишките, се появи преди петнайсет години, когато ти се роди.

Анаид се почувства още по-зле.

— Значи се остави да те пленят заради мен?

Селене интуитивно усети, че Анаид е на прага на силите си и всеки момент може да рухне.

— Анаид, погледни си часовника. Тук времето не тече. Трябва да се връщаш, аз ще ти пазя гърба. Ще ти помогна да избягаш. Хайде, облечи се.

Дъщерята навличаше дрехите и продължаваше да настоява. Не искаше да я изостави. Нямаше да се откаже толкова лесно.

— Дойдох да търся теб и сама няма да бягам. Трябва да се върнем заедно.

Селене се натъжи:

— Не мога, Анаид. Никоя Омар не е могла да се измъкне оттук. Оставаме завинаги пленници на брега на езерото. Губим паметта и илюзиите си. Този път аз сама се оставих да ме пленят, за да не страдам. Не вярвах, че ще дойдеш дотук. Искаха да те убия.

— Мен?

— Графинята подозира нещо. Затова взех скиптъра, затова го хвърлих в езерото. Салма обаче е ужасно опасна и никога няма да ти прости, че си й отрязала пръста.

— Аз ли?

— Бягай, Анаид, спасявай се и се скрий, докато си готова да властваш със скиптъра на властта. Още не е настъпил съвпадът на планетите, още имаш време.

Скиптърът блестеше в цялото си великолепие. Анаид пристъпи, понечи да го вземе, но Селене я спря, като извика предупредително:

— Не го пипай!

— Какво има?

— Не знам, това е скиптърът на О и крие такава невероятна сила, че заради него дори Салма се реши да се опълчи на графинята, а аз да загубя ума си.

— Добре, няма да го докосвам, но трябва да дойдеш с мен. Някой трябва да го носи. Носи го ти.

— Не, Анаид, ще остана тук и ще бъда вечно красива. Когато си тъжна, идвай при езерото да ме видиш. Ще бъда под водата и ще ти се усмихвам.

— Ако ти не дойдеш, ще остана и аз. Ще сресвам косите си, ще се усмихвам и ще рея безумен поглед — заинати се Анаид.

Селене се отчая.

— Не, в никакъв случай. Сама си изминала тежкия и дълъг път. Не съм и подозирала, че съдбата е отредила да стигнеш до този тъжен свят, но знам, че не бива да останеш. Твоето място е в реалния свят, до другите Омар. Ти си избраницата, Анаид, и един ден ти ще трябва да изпълниш пророчеството, чуваш ли?

— Дойдох за теб — вироглаво повтори Анаид — и няма да си тръгна сама.

Селене знаеше, че Анаид е същият инат като нея. Затова се изправи.

— Добре, ще дойда с теб.

Анаид си погледна часовника. Беше четири и половина, а слънцето изгряваше в седем. Дали ще успеят да стигнат навреме?

Със Селене обратният път беше по-лек. За да отидат до горската поляна, Селене преведе Анаид по преки пътища, така че ловко заобиколиха предизвикателствата на самодивите и нахалните подвиквания на таласъмчетата. Селене вече беше една от обитателките на този странен и абсурден свят, но бе запазила способността си да мисли трезво и разумно и Анаид се успокои, като чу доводите й, които дадоха логично обяснение за поведението й, разсеяха сериозните подозрения за предателство, падащи върху нея.