Майте Карранса - Кланът на вълчицата

Анаид остана потресена. Гласът на майка й бе различен от този, който така добре познаваше. В него нямаше и нотка нежност. Прозвуча остро и металически като звънтене на монети.

— Мамо — произнесе Анаид, като едва отронваше звуците. Костваше й големи усилия, но не можеше да се откаже от Селене толкова лесно.

— Какво искаш?

— Искам теб, мамо, обичам те.

Селене се обърна с рязко движение, като змия в атака, и лицето й се озова само на милиметър от лицето на Анаид.

— Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, върни ми скиптъра.

Анаид погледна в дълбините на езерото, в тъмните му теменужени води. Бавно започна да се съблича и пусна дрехите си на брега.

— Не го прави, глупаво дете, това ще те убие.

— Не й връщай скиптъра, тя само това иска.

Този път обаче Анаид на свой ред ги накара да млъкнат:

— Да не чувам глас!

После погледна Селене и попита:

— Ако успея да извадя скиптъра, ще дойдеш ли с мен?

Селене обърна към нея невиждащ поглед и кимна с вид на обезумяла.

Анаид си пое дълбоко въздух и скочи от скалата.

Хвърли се във водата с главата надолу. Водите на езерото се развълнуваха, разтвориха се и погълнаха тялото й.

Внезапно Селене протегна ръце към водата. Не виждаше дъното на езерото, не можеше да види златната пръчка, която държеше заключена волята й.

— Анаид, Анаид, върни се! Анаид! Анаид!…

В зениците й бе проблеснала искрица от страх и ужасът постепенно обсеби съзнанието й.

Самодивите се смееха, равнодушни към болката й.

— Езерото погълна Анаид.

— Стана жертва на езерото.

— Езерото никога не връща жертвите си.

— Те остават в плен на тръстиките и косите им се оплитат в клоните.

— Остават завинаги в студените му води и никога не се завръщат.

Селене лека-полека дойде на себе си и си възвърна паметта. Беше невъзможно да прецени колко време бе минало, но Анаид не излизаше. Анаид не изплуваше. Селене погали дрехите, които момичето бе оставило на брега, и ги поднесе до лицето си. Подуши ги, така както би сторила всяка вълчица, и нададе сърцераздирателен вой. Внезапно по повърхността на водата се появиха мехурчета от въздух и привлякоха вниманието й. Огромна пъстърва с интелигентни очета държеше в устата си скиптъра. Селене, недоверчива, протегна ръка и го взе. Пъстървата с мощен удар на тялото се изтласка нагоре и с красив скок излезе от езерото, падна в скута й, като се извиваше в конвулсии и махаше перки в агония. Задушаваше се, а Селене не знаеше как да й помогне. Беше Анаид.

— Детето ми, хубавото ми чедо, малката ми Анаид… ела си при мен, върни се, съвземи се, миличка. Мама ще ти изпее твоята песничка и ще те залюлее в прегръдките си.

И Селене я помилва, залюля я приспивно и запя тихичко, докато конвулсиите на пъстървата постепенно замираха, а перките й се превръщаха в дълги крака и тънки ръце, а люспите й се покриваха с бледосинкавата кожа на Анаид.

— Анаид?

— Аз съм — прошепна изнемощяло от усилието момичето.

Селене нежно я прегърна. Завръщаше се бавно към смътните спомени от предишния си живот.

— Анаид, дъще.

— Мамо — отговори Анаид, трепереща от студ, като се сгуши в хладната й гръд.

Накрая топлата прегръдка разтопи леденото равнодушие, сковало Селене, смръзнала се в добре режисирано безумие.

— Какво правиш тук? Как дойде?

Анаид си погледна часовника. Нямаше време за губене.

— Дойдох, възседнала последния слънчев лъч, а на връщане трябва да си идем с първия. Хайде, да вървим.

Селене обаче не я слушаше, не откъсваше поглед от скиптъра, която тя самата беше оставила върху облите камъни. Взе го, избърса го с роклята си от водата и го размаха.

— Пророчеството.

Анаид нищо не разбираше.

— Пророчеството се сбъдва — повтори тихо Селене.

Опипа кожената торбичка, която висеше на врата на дъщеря й, извади атамето й от лунен камък и тържествено изрече цитат от пророчеството:

— Ще възседне слънцето и ще надвие луната.

Анаид бавно започна да разбира. Бавно и много късно. Селене отвори медальона, който момичето носеше на врата си, и се усмихна, щом съзря снимката й като дете.

— Малката ми. Не исках да взема дори твоята снимка в това място, а толкова много ми се щеше да те имам с мен…

Анаид трепереше.

— По своя воля ли дойде тук?

— Да, така е.

— И не се бори срещу Одиш?

— Не. Исках само да ги държа далеч от теб.

Анаид научаваше толкова неизвестни досега неща, че се чувстваше неспособна да ги смели.

— Защо?