Майте Карранса - Кланът на вълчицата

— Аполо, това съм аз, Анаид — викаше го тя, без да обръща внимание на подигравките, които предизвикваха думите й.

И тогава пред нея изневиделица изникна котенцето. Съвсем същото, каквото си беше, преди да падне в пропастта. Сякаш не беше минала и минута оттогава. Аполо дойде до нея и гальовно я близна. Анаид го гушна и се търкулна с него на земята. После, като попремина силното вълнение от срещата, Анаид замяука и го заразпитва за Селене. Аполо я подкани да го последва.

Най-после.

Анаид тръгна след него, но преди това погледна часовника си. Странна работа. Тук, в този особен свят, не можеше да прецени колко време бе изминало. Часовникът й показваше дванайсет часа през нощта, но… Пет часа ли бяха минали, откакто беше изчезнала от горската поляна? Не й се спеше, не чувстваше нито глад, нито жажда, не усещаше никаква умора. Този свят определено е изключително странен. Веднага щом намери Селене, ще се махне оттук. Първият слънчев лъч ще изгрее рано сутринта, около седем часа. Трябва да е на горската поляна навреме, точно на минутата.

Аполо, малкият Аполо, игриво подскачаше пред нея, докато в един момент се спря там, където реката извиваше, стреснат от камъче, което се търкулна в краката му. Някакъв превзет женски глас се опита да го примами:

— Хайде, Аполо, вземи камъчето и ми го донеси.

Друг глас я поправи:

— Това да не ти е куче, коте е.

— Тук кучета няма. Бих предпочела куче, но и Аполо може да ми да свърши работа, като го захапе със зъби и ми го донесе. Нали така, Аполо? Нали миличко?

На Анаид гласовете й се сториха разумни, направи няколко крачки и съзря някакви дългокоси млади жени, който се къпеха в реката.

— Анаид!

— Здравей, Анаид.

— Селене ли търсиш?

— Селене знае ли, че си дошла? Очаква ли те?

Анаид беше смаяна. Как бяха научили името й тези хубави девойки?

— Откъде знаете толкова неща? — попита ги.

— Чухме гласовете в гората.

— Ние всичко чуваме и винаги знаем какво става.

— Говореха за теб и за Селене.

— Познаваш ли Селене?

Анаид се чудеше на коя първо да отговори. Самодивите си шушукаха.

— Не знае — рече едната.

— Тя приятелка ли ти е или неприятелка? — попита по детски наивно другата.

Най-накрая Анаид отговори:

— Тя ми е майка.

Тишина и смях. Самодивите си бъбреха, сякаш Анаид не съществуваше.

— Казвах ти.

— Стара е.

— А се мисли за красавица.

Внезапно едната самодива отметна глава с прелъстителна усмивка.

— Погледни ме, Анаид. Красива ли съм?

Другата разлюля дългите си коси и на свой ред се помъчи да впечатли Анаид:

— Кожата й е повехнала, не й обръщай внимание, мен гледай.

Анаид поглеждаше ту едната, ту другата. Бяха млади, стройни, с ефирни прозрачни рокли и дълги коси, в които бяха вплели цветя.

— И двете сте много хубави.

— По-хубави от Селене?

— Различни сте, тя не е като вас…

— Казвах ти аз, не е самодива. А ти? Ти самодива ли си?

— Аз съм магьосница.

Двете млъкнаха, стреснати, погледнаха я с ужас в очите и мигом се гмурнаха във водата на реката.

— Чакайте. Аз съм Омар. Не съм Одиш, няма да ви сторя нищо лошо.

Но от самодивите вече нямаше и следа.

Анаид продължи пътя си, следвайки Аполо, като се изкачваше бавно нагоре, по течението на реката, докато накрая пред очите им се ширнаха езерото и ледената долина.

Аполо измяука, за да сподели с нея възторга си от гледката на красивия пейзаж на езерото, заобиколено от високи планински върхове. Въпреки вечерния здрач, който навяваше тъга, Анаид почувства как сърцето й прелива от радост. Това беше нейното езеро.

В същия този момент, в света без време и без контрасти, друга посетителка предизвика голямо оживление сред зелените горски човечета.

— И ти ли търсиш Селене?

— Ти умна ли си?

— Толкова умна, колкото Анаид?

— Ти не пристигна със слънчевия лъч.

— Как стигна дотук?

Един глас, сух и рязък, ги накара да млъкнат:

— Млъкнете! Тя е моя гостенка. Казва се Криселда и лично аз я доведох дотук. Не искам да чувам повече нито дума… Ясно ли е?

На човечетата им беше ясно и млъкнаха. Страхува се от нея и й се подчиняваха безпрекословно. Беше Салма.

Криселда се озърна предпазливо и погледна часовника си.

— Е, добре. Къде е Селене?

Салма махна неопределено с ръка:

— Мрачният свят е непредсказуем. Все ще се появи.

— Не можем да чакаме. Селене е опасна, а детето тръгна да я търси.

— Искаш да изпреварим малката ли? Добре се справя, уверявам те. Виж ми ръката.