Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Тук вече откровено ме взе на подбив!

Тясната кабинка на пневмобила не беше най-удобното място за такава манипулация, но Тания бързо се освободи от облеклото си с пестелива грация, а пред очите ми се разкри стегнато момичешко тяло, покрито с фина сивкава козина.

Протегна се през скута ми, отвори капачето на жабката и извади отвътре два очукани пистолета с издължени дула, поставени в специални кобури, с излизащи от тях еластични ремъци. Подхвърли ми единия.

— Знаете ли да използвате това, док?

Разбира се, че знаех.

— И още как! — отвърнах с хищна усмивка.

За миг сякаш яхнах машината на времето и се върнах в годините на младостта. Доста си бях играл с дрънкулки като тази. Стиснах масивната на външен вид, но всъщност учудващо лека ръкохватка, конусовидно разширена към горния си край.

Иглометите бяха капризни оръжия — максималната точност, която можеше да се постигне с тях беше до около десет метра. Мунициите им приличаха на обърнати наопаки топлийки, само че заоблените им главички, представляващи миниатюрни чупливи контейнерчета, се намираха на около петнадесет милиметра от острите им връхчета.

В момента, в който връхчето поразеше тъканта, контейнерчето се пръскаше и съдържанието му — свръхконцентриран разтвор на химическото съединение алицин, извличано от чесъна, попадаше в отвърстието на раната. Хитро и елегантно.

Няколкото микрограма от веществото, намиращи се в контейнерчето, бяха способни да извадят от строя средностатистически седемдесеткилограмов вампир в рамките на десетина секунди.

От дълбока древност се знаеше, че чесънът и вампирите не се понасят. В по-ново време учените бяха установили, че главният виновник за това е именно алицинът. Вероятно причините за паралитичните реакции, които настъпваха в телата на поразените вампири, бяха имунологично обосновани, точните механизми все още се разгадаваха, но това не променяше факта, че иглометите са най-ефективното съвременно оръжие за близък бой с тези създания.

Наместих еластичния ремък да минава над дясното ми рамо и под лявата плешка, при което кобурът с пистолета се озова в горната част на гърба ми — така беше удобен за изваждане с дясната ръка и същевременно не ми създаваше никакви затруднения при придвижване.

— Док, вземете! — Тания ми подхвърли метална кутийка с черна вакса. Беше нанесла тесни коси черти по себе си, докато разглеждах оръжието.

Едва сега забелязах, че небето е ясно и обсипано със звезди, а нощта е учудващо светла.

— Помислила си за всичко! — рекох и започнах да мажа лицето и откритите части на тялото си. — Нали вече можем да минем на ти?

— Да не забравиш потника на жена си!

Последвах върколачката, стремейки се да се придвижвам безшумно като нея. Задачата беше трудна — заседналият живот в клиниката си казваше думата, а и съществото пред мен беше ловец по природа. Опитвах се да дишам тихо, но равномерно, в синхрон с крачките си, за да не се изморя.

Индустриалният квадрант, през който тръгнахме, беше съвсем западнал. Пресякохме участък, покрит с буренясали релси, по които някога са се движели товарни кранове, малко по-нататък забелязахме и килнатите им силуети като на ранени титани. Шмугнахме се в застроен парцел, между ниски порутени сгради, където изгубих бройката на завоите.

Адреналинът блъскаше с див пулс в слепоочията ми.

Дремещият повече от двайсет години див звяр в мен започваше да се събужда. Чувството беше едновременно плашещо и опияняващо.

Застроеният участък скоро свърши. Пред очите ни се разкри двулентов асфалтов път, вървящ успоредно на сградите. Вдясно посоката му се губеше зад завой на около петдесетина метра, вляво, на не повече от двадесет метра от нас, се разширяваше в паркинг, облян в мътна оранжева светлина, където бяха спрели цистерни с логото на ХематОполис и камиони за транспортиране на добитък. Зад паркинга различих портал с остъклена кабинка за охраната, разположена до вдигната бариера и три лампи, монтирани на високи метални стълбове. В двете посоки от портала тръгваше ограда от нагъната ламарина, висока около два метра, като явно обикаляше целия периметър на кланицата на Гришнак.

— Шофьорите и работниците, обслужващи поточните линии вътре, са човеци — прошепна ми Тания, — знам го със сигурност, защото неведнъж съм карала клиенти дотук за нощните им смени. Охраната е от вампири. Трябва да пресечем пътя, за да пропълзим до оградата и някъде по-нагоре ще я прескочим. Не мисля, че ще имаме проблеми, мерките за сигурност са рутинни, съмнявам се, че очакват проникване.