Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Вампирите се зададоха по улицата срещу нас. Двама — високи, еднакви в черните си копринени наметки, с издължени бледожълтеникави лица и дълги прави коси, падащи върху раменете. Движенията им бяха грациозни като на котки и в същия миг ме осени мисълта, че точно по тази начин би трябвало да изглеждат коравите типове. От тях сякаш вееше хлад, мрак и смърт прозираха през ирисите им. Разминахме се и с Павел се обърнахме, за да ги проследим с поглед, толкова магнетична беше гледката.

Насочиха се към пункта за залагания на Антим, който все още не ги беше забелязал, увлечен в разговор с един от служителите си, пушещ редом с него. В движение извадиха дълги, леко извити, тънки саби. Антим реагира на звука, съпроводил изплъзналите се от капана на ножниците остриета, прилични на сребърни змии, очите му станаха огромни от изненада, пурата се изплъзна от пръстите му, тупна на тротоара и пръсна облак сребрист прашец, а секунда по-късно отделената от шията му глава с ококорените очи, тупна до нея. Фонтан от кръв обля пушещия служител. Той отвори уста и понечи да изкрещи, но главата му последва тази на Антим.

Без да се замислям за действията си, с автоматизма на обучен боец, който така и не успях да си обясня, извадих игломета от гащите си, в движение свалих предпазителя и се насочих към убийците на Антим.

Антим беше баща, майка, брат, Организацията, която ми даваше хляб и подслон.

Първият вампир изви глава към мен, чул стъпките ми, изфуча и оголи кучешки зъби в гримаса, която казваше: „момче, разкарай се!“, като видя сополивия хлапак, крачещ към него, без да може да осмисли информацията, че хлапакът стиска едно от малкото оръжия на този свят, способно да го уязви. Иглата го прониза в лявото око. Контейнерчето се пръсна в очната му ябълка с жвакащ звук, вампирът писна в агония и се стовари вдървен като талпа на тротоара до двете отсечени глави. Вторият вампир направи скок към шосето, в стремежа си да се изплъзне от смъртоносното дуло, но ръката ми го проследи, без да трепне, иглометът изсвистя и тъничката метална пръчица щръкна в шията му. Нов писък на агония и още едно тяло-талпа тупна на земята.

Захвърлих небрежно игломета, докато се приближавах към тях. Процесите на парализа се развиваха с учудваща бързина, после доста се коментираше този факт и се стигна до извода, че причината за това са били попаденията в точки, близки до главния мозък. Двамата неживи се опитваха с мъка да си поемат въздух, явно дихателните им мускули вече отказваха. Наведох се и вдигнах сабята, която беше изпуснал първият вампир. После пак се наведох, за да им подаря вечен покой…

… Опитах се да изчистя разума си от кървавите картини, които в пристъп на гняв винаги се завъртаха там. Взрях се в себе си и под маската на лустросания хирург, моделирана с години, под пластовете фалшив грим изникна оня, чието име някога караше да треперят човеци и нечовеци в Полис Паралел.

„Не сте знаели с кого се заигравате, бедни копелета?!“, мислех си, докато пълзях след върколачката и разбрах, че независимо от съдбата на Шели, вече съм направил избора си — щях да убия всеки, замесен по някакъв начин в тая пъклена игра.

Малко е да се каже, че в момента бях гневен — чувствах се като нажежено до бяло кълбо от бяс, а апатията, държала ме часове след разговора с Йеронимус и по време на пътуването с Тания, ме пусна, сякаш и тя се опари от силата на чувствата ми. Все пак не трябваше да губя контрол над емоциите си — иначе нямаше да съм от полза на любимата си, ако още беше жива, разбира се. Превъртял, можех да си осигуря единствено шумна и ефектна смърт и въпреки че на четирийсет и пет години най-вероятно вече бях изживял повече от половината си живот, не исках да пропилея остатъка му точно във вонящата кланица на Гай Гришнак!

Не и преди да съм въздал правосъдие комуто е необходимо!

След придвижването през индустриалната зона, което най-кратко можеше да се опише с двете думи: мълчалива агония, проникването във вътрешния периметър ми се струваше леко и приятно като песен на самодива. Нямаше бодливи храсталаци и всевъзможни препятствия от строителни материали и изоставена машинария, а поддържани, ниско окосени затревени пространства с асфалтова настилка между тях.

Доближихме първите постройки на комплекса — едноетажни бунгала от бетон и стъкло, някои изолирани, други свързани с навеси и тунели помежду си. Тук-там светеха прозорци — добра отправна точка за начало на претърсването.