Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Сигурно много ме мразите, нали, доктор Кимерия?

— Йеронимус!

— Виждам, че не сте си губили времето! Да си призная, не съм разочарован! Хубаво е да имаш мъж срещу себе си, не лигаво мекотело…

Докато говореше, движеше леко маркучето с ръка, все едно диригент, ръководещ невидимия си оркестър.

Стоях вцепенен, без да мога да взема решение какво точно трябва да направя. Жена ми умираше на метър и половина от мен, а аз треперех като паникьосан специализант, нещо, което никога не ми се беше случвало, дори в най-ранните години на лекарската ми практика.

Сякаш прочел мислите ми, Йеронимус продължи:

— Боя се, че за съпругата ви вече е късно. В собствено оправдание ще кажа само, че нямахме намерение да оставим нито нея, нито вас живи. Господарят ми може да изгуби много, а ситуацията продължава да е твърде несигурна. Реших, че все пак ще е грехота да похабя такъв качествен материал — завъртя мундщука по посока на Шели. — Знаете ли, доктор Кимерия, аз съм свикнал да си доставям удоволствие! Но… всичко трябва да се върши с вкус. Някои от по-импулсивните ми първосигнални събратя щяха да прегризат гърлото на съпругата ви и да излочат кръвта ѝ за броени секунди. Профани! Вие човек с вкус ли сте, доктор Кимерия? Защото с вас сме почти колеги! През дългите години, прекарани в преследване на удоволствието, след хиляди провалени опити, станах истински експерт в хуманната медицина. Може би ще ви прозвучи нескромно, но постигнах съвършенството! В тялото на жена ви например съм инжектирал превъзходен коктейл от наркотични вещества и водно-солеви разтвори, така удоволствието става хилядократно по-голямо и може да се разтегли до възможния му предел!

— Мръсна гад! — успях най-накрая да промълвя.

— Не с лошо, доктор Кимерия! Вие и съпругата ви сте пешките в нашата сложна игра. Пешките винаги са най-отпред и първи биват жертвани, заради фигурите зад тях! Това обаче по никакъв начин не омаловажава ролята им, защото без тях победата би била немислима! Въпреки всичко трябва да призная, че в момента сте в позиция да изискате преразглеждане на вашия статут. Ще ви помоля да се въздържите от стрелба с игломета. Мисля, че с известни уговорки можем да постигнем компромис и да ви оставим жив…

— Знаете ли какво, Йеронимус — казах и леко се приближих към него с насочения към тялото му игломет, — наистина няма да ви застрелям!

Вампирите са изключително бързи създания, но си личеше, че този пред мен е на доста години — със сигурност беше преживял поне два века, а това не можеше да не се отрази на реакциите му. Наркотиците, които беше приел, заедно с кръвта на любимата ми, допълнително го бяха отпуснали.

Аз, от друга страна, макар и не в първа младост, имах цялата злоба и гняв, натрупани в мен.

Йеронимус така и не разбра как хвърлих игломета и вдигнах крехкото му старческо телце във въздуха, дори беше започнал да разтегля устни в усмивка, осмисляйки последните ми думи. Продължи да се усмихва даже когато го стоварих върху най-близката метална стойка със закачени по нея системи и стърчащата нагоре тръба се показа в средата на гръдния му кош.

Противно на очакванията, ухапаните от вампир, които успяваха да стигнат до нас живи, се брояха на пръсти. В най-големия процент пострадалите умираха от хемодинамичния шок, причинен от бързата кръвозагуба. Кръволокът беше способен да изсмуче литър и половина — два от скъпоценната течност за броени минути, а пристигналите на място екипи на Неотложните пунктове само констатираха часа и причината за смъртта.

Голям процент пациенти губехме и върху летящите килими на път за болницата. Въпреки че количеството изсмукана кръв беше незначително, а раната съвсем безобидна, много от тези хора развиваха свръхостър синдром на дисеминирана интраваскуларна коагулопатия. Звучи доста сложно и наистина е така, но ще обясня с думи прости — нещо в съсирването на кръвта на ухапания се объркваше и в рамките на петнадесет минути от момента на инцидента поразеното тяло започваше да кърви отвсякъде — човекът повръщаше, кихаше, дефекираше и уринираше кръв, кръв се отделяше с телесните му секрети — потта през кожата и сълзите от очите — в крайна сметка смъртта отново се дължеше на екстремната и бързо настъпваща кръвозагуба.

Единици пък бяха тези, които успявахме да спасим, като скулптора Тирон, за който споменах по-рано, ако „успели“ изобщо беше точната думичка. В неговия случай организмът просто победи вируса-агресор на имунологичното бойно поле и известният бохем оцеля, без да стане носител. Същото се случи и с останалите трима души в досегашната ми практика.