Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Доктор Кимерия — успя да каже доста провлачено, при което ме обви лютив облак, — за мен е чест да ви посрещна в скромната ни обител. Господарят ще ви приеме както обикновено в кабинета си.

Отмести се да ми направи път, но залитна и само фактът, че все още се държеше за вратата, му попречи да се пльосне по задник върху облицования с цветен камък коридор.

Приятен хлад обви тялото ми. Жаркото лято никога не влизаше в този дом, но пък в зимните дни климатичната инсталация винаги работеше с максималната си мощност, без да успее да го сгрее напълно.

Озовахме се в огромно овално фоайе, покрито със стенописи, рисувани лично от домакина ми. Молекули на ДНК се преплитаха редом с разперените бели криле на еднорози, уловени в миг на полет; атомни модели се завъртаха в пространството до самодиви, танцуващи на поляни с цветя, обагрени в най-причудливи цветове; амеби, чехълчета и еуглени плуваха в кални локви в краката на свирещи на флейти сатири…

Умът на Херберт Костелиан, професор по сравнителна анатомия на митологичните създания и мой ментор още от първите години на следването, беше феномен, с който човек трябваше да се сблъска, за да усети, защото трудно се вместваше в рамките на описанието с думи.

От другата страна на фоайето към втория етаж се виеше каменно стълбище с масивни дървени перила, но ние го заобиколихме и продължихме към кабинета на професора, намиращ се на същото ниво пред нас.

— Дан, негоднико мизерен! — ревна басов глас, който се усилваше с всяка наша крачка. — Прогони ли нахалника, позволил си да обезпокои този Храм на Разума, с ритник по задника, и носиш ли нова бутилка „Еднозъба кокошка“, както ти заръчах?!

— Ще се убедите, доктор Кимерия, че господарят ми не се е променил ни най-малко за периода, през който не сте ни ощастливявали с присъствието си — изрече Дан с неговия сериозно-префърцунен маниер и остатъка от пътя до огромната дъбова врата на кабинета изминах почти сгънат надве от смях.

— Нещо смешно ли казах, псе пършиво! — Професор Костелиан явно припозна иконома си в смеха ми, а псувните, които последваха, можеха да накарат да се изчерви и закоравял бандит.

— Разбира се, че каза нещо смешно, тлъста лоена топко — на свой ред изревах аз, докато прекрачвах прага на кабинета.

Професор Херберт Костелиан седеше в направен по специална поръчка люлеещ се стол, проектиран и подсилен така, че да издържи неговите около сто и осемдесет килограма. Лицето му, мораво от гнева или от алкохола, или от двете заедно, приличаше на огромен патладжан, а и окосмението му беше горе-долу толкова оскъдно. Всъщност единствените окосмени места върху него бяха двете рунтави вежди, разположени над езерно зелени очи, но те напълно компенсираха липсата на такава растителност другаде, защото бяха с големината на чистачки на пневмобил.

— Арчи, момчето ми! — Нов рев се откъсна от гърлото, обвито в най-малко пет гуши и се отрази в рафтовете с хиляди книги, които от горе до долу покриваха четирите стени на помещението. — Дан, негоднико, тая „Еднозъба кокошка“ да не мъти в момента, мамка му!

Заобиколих огромното като стопанина си писалище, върху което между ледарник с размерите на контейнер за боклук и две чаши с вместимост на кани, се търкаляха празни бутилки от уиски с етикета на любимата му марка, и се разтворих в прегръдката му.

— Дан, донеси и чаша за младия джентълмен!

— Чак пък млад — отвърнах, докато се настанявах в кресло, с направо миниатюрни размери спрямо останалите мебели, от другата страна на писалището. — Тази година навърших четирийсет и пет, Херби!

— Е, и? В сравнение с моите осемдесет и девет си просто пале, Арчи!

— Боя се, че ще трябва да отклоня и поканата ти за следобеден аперитив, след по-малко от три часа съм дежурен в Клиниката.

— Клиниката… — професор Костелиан затвори очи и продължи с тих замечтан глас. — Ех, клиниката! Хубаво време беше, Арчи! Преди петдесет години онези дебелогъзи пръдльовци от Академичната общност в Централ си мислеха, че ме изпращат да гния в забвение тук, в Кръстовище, а аз напук изградих едно от най-проспериращите и модерни здравни заведения на територията на Общността! Хе-хе, а какъв пръдльо беше ти, когато седна на студентската скамейка! Още се оригваше на мляко, но спореше с мен по всеки въпрос на всяка лекция и все дебнеше да ме хванеш в крачка, хе-хе…

Сантименталната тирада беше прекъсната от нов рев:

— Дан, умирам от жажда, проклетнико! Донеси тази бутилка веднага или си търси друга работа! Арчи отказва да се присъедини към вакханалията ни, така че му намери някаква безалкохолна пикня!