Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

По пътя към шоковата зала, в която Шели доста ни изпоти с колегите от дневната смяна, успях да глътна на крак коктейл от стимуланти, който щеше да ме запази бодър поне до утре сутринта. Тялото ми обаче щеше да плати висока цена по-късно — не бях в първа младост за юначества от подобен род.

Позволих на Тания, вече възвърнала човешкия си облик и чакала ме през цялото време във фоайето на клиниката, да надникне за минутка в бокса на брат си.

— Състоянието му се стабилизира — обясних ѝ. — Продължаваме да го поддържаме в изкуствена кома, но показателите му са наред и органите му работят добре. Можеш да се убедиш, че уринаторната му торбичка е пълна — бъбреците му функционират, а това е едно от най-важните условия за бързото му възстановяване.

Забелязах влага в ъгълчетата на очите ѝ. Коравата върколачка все пак не беше издялана от камък.

— Редно е да се разходиш и до Рутгер! — продължих, докато я изпращах към входа. — Така или иначе, скоро ще се разчуе за подвизите ни в кланицата на Гришнак. В официалните показания и протокола за Стражата съм пропуснал тези подробности, но за улицата няма значение — мълвата вече е тръгнала, улицата скоро ще разбере и с теб ще се озовем в доста опасна ситуация. Рутгер е твоята застраховка. Не е необходимо да му казваш цялата истина. Дори напротив — можеш да обърнеш ъгъла на историята. Дошла си при мен да се информираш за състоянието на Дориан и така си влязла в следите на вампирите, пожелали смъртта му. Ако се замислиш, даже не го лъжеш, просто спестяваш част от информацията. Но Рутгер трябва да знае, че Гай Гришнак желае смъртта на брат ти на всяка цена, защото, докато двамата стари врагове се дебнат, ние ще имаме време да измислим как да се измъкнем от кашата!

Тръгнах си от клиниката едва към петнадесет следобед, когато се убедих, че няма какво повече да сторя за състоянието на Шели. Момичето ми се бореше за живота си, но конкретният казус беше толкова неясен, че не можеха да се дадат абсолютно никакви прогнози за крайния резултат.

До новото нощно дежурство оставаха по-малко от четири часа, време, през което трябваше да се свършат още няколко неща.

Крачех по пустата слънчева улица и изведнъж ме обзе усещането за „дежа вю“. Сякаш отново бях излязъл от онова тежко дежурство, в което докараха върколака с раната от сребърен куршум. Прибирах се в дома си, заслушан в самотните си стъпки…

Наситените със събития часове започваха да се сливат в едно цветно цяло в ума ми и се замислих дали пък не съм предозирал стимулантите.

После пристъпът мина, а мисълта ми пак се завъртя около неясната съдба на съпругата ми. Единственото, което ни беше известно, бе, че с бързите си действия в бунгалото на Йеронимус съм успял да отложа фаталния край. Опасният ДИК-синдром, вече ви говорих за него, също не се прояви и това беше страхотна новина. Никой обаче не знаеше цената, която щеше да плати тялото ѝ, какво точно се случваше с него в момента и дали изобщо щеше да се измъкне от ноктите на смъртта.

Подминах дома си и свих към най-близката от трите стоянки за таксита в квартала. Пет пневмобила събираха топлина върху нажежения асфалт, а шофьорите, излезли на тротоара, пушеха в сянката на уличните дървета. Отворих вратата на първата кола в редицата, единият от пушещите изплю фаса си, стъпка го с крак и се насочи към мен. Дадох му адреса — „Кипарисов хълм“ 16.

Половин час по-късно натиснах звънеца на дома, намиращ се там, докато разсъждавах защо, по дяволите, са кръстили улицата така, като тук никога не е имало нито хълмове, нито кипариси. Всъщност въпросът винаги ме беше измъчвал при безбройните ми посещения на този адрес, но никога не го зададох на домакина си.

Отвътре се чу тежкото превъртане на масивен ключ в още по-масивна ключалка, а аз за пореден път стигнах до извода, че хората в богатите квартали, където улиците носят собствени имена, а не само безлични номера, имат странно чувство за хумор.

Показа се червендалестото лице на иконома Дан с онези негови невероятни сребристи къдрици около ушите и огромните торбички под очите, резултат от ежедневното споделяне на чутовни количества алкохол с господаря му. Склерите му бяха жълтеникави, което говореше за доста затормозен черен дроб, и покрити с фина паяжина от кръвоносни съдове.

Петнадесет минути преди четири следобед, Дан вече се олюляваше, ала щом ме разпозна, се опита да се стегне в комично подобие на военен, канещ се да отдаде чест на приближаващия се старши по чин.