Тери Пратчет: Грамофон на нощта

Вижте, полицай, това което не разбирам е, как той ще се интересува от блуз? Защото според Уейн, това бе живота на всеки — блуз сингъл. Това, което искам да кажа е, че ако хората бяха музика, Уейн би бил една от онези изтъркани стари мелодийки, сещате се, от онези които са презаписани хиляда пъти от оригиналния фонографен цилиндър или каквото е там, с някакъв старец с име като Глухия Оранжев Робинсън, нагазил до коленете в Мисисипи и стенещ през носа си.

Бихте си помислили, че ще си пада повече по Хеви Метъла или Мийтлоуф или нещо такова. Но предполагам, че той си падаше по всичко. Евентуално.

Какво. О, да. Това ми е микробуса, със Хелфайър Диско изрисувано по него. Виждате ли, Уейн не може да кара. Той просто не се интересува от такива неща. Помня, когато получих първата си кола и отидох на почивка, и аз се занимавах с карането, както и с поправянето на колата, а Уейн работеше с радиото като се опитваше да не изпусне пиратските станции. Не му пукаше къде отиваме, стига да беше нависоко и да хващахме Каролайн или Лондон или каквото е там станция. И на мене не ми пукаше къде отивахме, стига да отивахме.

Аз винаги си падах повече по колите, отколкото по музиката… Досега де, не мисля че повече ще искам да припаря до кола. Постоянно ще се чудя кой ли ще се появи на седалката до мене…

Извинявай. Та, значи. Диското. Сделката беше аз да оборудвах микробуса, разделихме си цената на оборудването, а Уейн доставяше плочите. Всъщност беше моя идея. Все пак, изглеждаше като добра сделка. Уейн живее с майка си, но реално използват само две стаи, заради колекцията му от плочи. Много хора колекционират плочи, но все си мисля, че Уейн иска… искаше… да притежава всяка издадена в света плоча. Неговото схващане за хубаво прекарване беше да отидеш в някой стар магазин, в някое затънтено градче и да им претърсиш наличната стока и да излезеш с плоча от някой с име като Сид Спутник или Спейсмен, но интересното и донякъде смешно е, че когато се върнеше в стаята си, той отиваше до рафта, бутваше настрани всичките плочи и винаги имаше едно спретнато кафяво пликче с името и датата на плочата него и всичко сякаш само чакаше.

Би ме накарал да отидем до Престън или където и да е, за да намерим някой, който сега е самоук водопроводчик, но през 1961 година се е наричал Рони Секуин и успял да стигне до 152-ро място в класациите, само за да види дали случайно има подръка някое излишно копие от плочите си, което, разбира се, е толкова рядко, че не бихте го намерили даже в специализираните магазини.

Уейн беше от хората, които не можеха да допуснат и една дупка в колекцията си. Всъщност, беше почти фанатично. Можеше да надговори Джон Пийл по всяко време на деня, но той знаеше най-много за онези плочи, които не притежаваше. Би чакал години за демо диск на някоя пънк група, която вероятно отдавна е умряла от тетанус, но докато го получеше, щеше да може да ти изрецитира всичко, включително до името на жената, която е почистила студиото след това. Както ви казах, колекционер.

Затова се замислих, какво още ти трябва за да поддържаш дискотека?

Главно всичко, което Уейн нямаше — вида, дрехите, логиката, някаква идея как да се справяш с електрическата инсталация и способността да бърбориш като луд.

Но тогава не изглеждахме така, затова продадох Каприто и купих микробуса и го направих почти професионално пребоядисан. Можеш да видиш думите Мидленд Електрически Съвет само ако знаеш къде да ги търсиш. Исках да изглежда като микробуса в „А-Отбора“, само дето техния може да прескочи четири коли и да продължи надолу по пътя, докато моя има проблем и с капаците на шахтите.

Да, говорих с другия полицай за таксата и данъците и застраховката. Извинявайте, сержант. Не се безпокойте, повече никога няма да карам кола. Никога.

Купихме куп усилватели и други неща от Иън Къртис чак в Уайърклиф, защото той се женеше и Трейси искаше той да си е вкъщи вечер. Ние пуснахме обявите и зачакахме.

Е, хората не ни се нахвърлиха с предложения за представления, защото хората май не харесваха стила на Уейн. Не трябва да си вербален гений за да си певец, хората просто очакват да казваш неща от сорта на „Хей“ и „Уау“ и „Скачайте на денсинга“ и такива неща. Няма значение дали звучиш като звезда, просто ги кара да се чувстват по-висши. Това което не търпят е, когато се напиват след сватбата или к’вото е там, е някой да стой там със очи пресвяткващи повече и от светлините казващ неща от сорта на „Има много интересна история свързана с тази плоча.“