Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Имаш благословията ми, синко! — Костелиан пресуши чашата си на един дъх и я тресна в плота на писалището. — Знам, че това, което ще сториш, не е редно, но имаш благословията ми!

Точно в седемнадесет часа излязох от дома му по-лек от тичинков прашец.

През годините в Полис Кръстовище, макар и да потиснах демоните, дремещи в разума ми, не престанах да се интересувам от оръжия. Наричах увлечението си хоби, но може да го наречете и компромис — след като рязко минах от другата страна и избрах да застана в услуга на Живота, все пак си оставих отворена вратичка за досег с всичко онова, създадено единствено и само да носи Смърт. Абонирах се за две специализирани издания, където се публикуваха иновации в оръжейната индустрия, извадих си членска карта към един стрелкови клуб и ходех там поне веднъж седмично да се упражнявам. Тялото ми беше позагубило гъвкавостта си в заседналото ежедневие на практикуващия хирург, прекарващ часове в операционната зала, личеше си, че съм сложил и някой друг излишен килограм върху него, но ръцете ми останаха все така ловки, а зрението — остро. Поддържах уменията, придобити в буйната ми младост, когато газех в кървави реки, с тайната надежда, че никога повече няма да влязат в употреба!

Да, но демоните се събудиха, събудиха се по-жадни отвсякога, а най-страшното беше, че цялата ситуация даже започваше да ми харесва.

Малкият хотел, с ресторант на първия етаж, за който знаех, че е нещо като щабквартира и сборен пункт на хората на Кара Танас, се намираше на Тринадесета улица, в един западнал квартал на града, носещ просто безличното име-цифра Двадесет и втори. Разстоянието от дома на Костелиан дотам беше доста голямо, тъй че се метнах в поредното пневмо-такси.

— Убеден ли сте, че са ви дали правилен адрес, господине? — попита ме шофьорът, около петдесетинагодишен, с рехав мустак и зъби на бобър.

Сигурно беше човек с доста стаж зад волана и добре знаеше улиците на Полиса.

На всеки що-годе разумен човек беше ясно, че въпросният хотел е просто фасада, зад която Кукерите въртят дребния си бизнес с наркотици и проститутки, и всеки гледаше да стои по-надалеч от такива опасни места. Шофьорът, подлъган от спретнатия ми вид (в клиниката бях успял да се изкъпя и преоблека), си мислеше, че нямам представа къде отивам. Навярно ме взимаше за поредния заблуден книжен плъх, а бялата ми риза и панталонът в същия цвят, заедно с малкото кожено куфарче в ръката ми, допълнително засилваха тази представа.

— Точно това е адресът, приятелю! — усмихнах се в отговор и видях как погледът на шофьора леко помръкна — за миг ме превърна в дегизиран перверзник, тръгнал да задоволи животинския си нагон за плът и дрога.

Колко далече от истината беше!

Трябваха ми играчки за сеене на смърт, по възможност разнообразни и със сигурност не такива, каквито можеха да се намерят в официалните магазини за оръжие. В Кръстовище Кукерите нямаха онази мощ, която познавах от времената в Полис Паралел, но и доста по-ограничените ресурси, с които разполагаха, щяха да са ми напълно достатъчни.

Нуждаех се от поне два игломета висок клас, не като антиките на Тания, с които проникнахме в кланицата, а от ония, дето можеха да произвеждат по петнадесет изстрела и са снабдени с два резервни пълнителя в специални приставки от двете страни на дръжката си. Бяха тежки и неудобни за носене, но пък ти даваха гаранция за четирийсет и пет изстрела единия, което беше съвсем прилично.

Също така имах нужда от оръжие със стандартни муниции, понеже не беше изключено да се сблъскам и с хора по пътя си към вампирския водач, а иглометите, колкото и смъртоносни да са за кръволоците, бяха смешно неефективни срещу човека. Исках и оръжие, мятащо сребро и способно да уязви върколак, защото нямаше да оставя нищо на случайността.

В куфарчето, наредени на спретнати купчинки, бяха всичките ми спестявания, които извадих от клетката на служебния сейф в клиниката. Трябваше да стигнат…

Същата вечер, в която застрелях вампирите, убили Антим, ме заведоха при главатаря на Кукерите в Полис Паралел. Формално, от няколко седмици работех за него, но заемах толкова ниско стъпало в бандитската йерархия, че нямаше начин да го срещна на живо, ако не се бяха случили събитията, за които ви разказах.

Григо беше легендарна личност в полиса, противоречив и обаятелен по свой начин като всеки човек, надарен с неограничена власт, поне в моите детски очи, и започнал от нулата, както мълвяха градските легенди.