Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Крачех по улицата, редом с двама от главорезите му, облечени в официалните си униформи — уродливи рогати маски, изработени от дърво, върху което бяха залепени разноцветни късчета плат и конци, къси кожуси с обърната навън козина, под които играеха мускули, изваяни в изтощителни тренировки, и пояси с дрънчащи бронзови и медни звънци, окачени по тях. Със сигурност не осъзнавах какво точно се случва, защото адреналинът, изръсил се преди половин час по време на кратката схватка, продължаваше да кипи във вените ми и замъгляваше мисълта ми като силен наркотик.

Броени минути след инцидента, служители от пункта за залагания на Антим вдигнаха четирите тела от улицата и обляха тротоара и асфалта с маркучи, за да отмият кървавите локви, преди Стражата да довтаса. Скриха ме в едно от помещенията отзад, където се броеше оборотът от деня, и изпратиха вест по куриер до Григо, който пожела веднага да се срещне с мен.

Въведоха ме в огромната лятна градина на любимия му ресторант, където обичал да пиянства с дни, както бях чул. Минахме под арка от дялан червен камък и тръгнахме сред декоративни храсти и маси, застлани с червени покривки, към дъното на ресторанта, откъдето се чуваше силна духова музика.

Картината на първата ни среща се е запечатала в мозъка ми, сякаш дамгосана там с нажежено желязо. Ако години по-късно, в лекционната зала на Полис Кръстовище, се почувствах така, сякаш съм открил липсващия ми баща в лицето на професор Костелиан, то тук, в тази лятна градина, в мига, когато съзрях Григо, изпитах усещането, че съм намерил по-големия си брат.

Главният кукер седеше в центъра на огромна маса, осветена от лампи, декорирани като старинни газени фенери и отрупана с глинена посуда — чаши, кани, подноси, паници и чинии, преливащи от всевъзможни напитки и гозби. Не носеше маска, както и мъжете, насядали около него, но видях няколко прилежно наредени върху една по-малка маса, разположена встрани от дървения подиум, където се вихреше циганският оркестър. Облеклата на всички бяха почти еднакви с тези на двамата мъже, които ме водеха, и с новия тост, под звуците на оглушителната музика, се разнесе дрънченето на разнообразни по форма и големина звънци.

Тръгнах към масата, а очите на Григо — тъмносини, под изкуствената светлина на лампите, и със същия цвят като камъка, който висеше на сребърна верига на шията му (лазурит, както разбрах по-късно), ме погълнаха и ме обхвана странно спокойствие.

Докато ме давеше в погледа си, направи почти невидим жест с лявата си ръка към подиума с музикантите, но те явно го следяха внимателно, защото музиката секна.

— Господа Цигани — изрече с боботещ глас, все така загледан в мен, — доволен съм от вас, но сега ще ви помоля да напуснете! Ти! — очите му най-накрая се отместиха, а показалецът му посочи дребничък мъж с тънки мустачки и медна туба в скута, голяма почти колкото него — отиваш при управителя на този вертеп, за да ти изплати хонорара! Останалите — храната и напитките ви чакат ей там! — показалецът се завъртя към противоположния край на градината, откъдето бяхме дошли!

Погледът му се върна обратно към мен, а устните му се разтегнаха в най-страхотната усмивка от всички, които бях виждал в единадесетгодишния си живот.

— Заповядай на масата ми, мой малък приятелю!

Чувал бях за тази усмивка, разбира се, и си мислех, че мога да си я представя, но в оня момент просто останах като вцепенен с полуотворена уста, от ъгълчето на която се процеждаше ивичка слюнка. Без съмнение, безбройните улични схватки бяха дали своя начален принос в моделирането ѝ още от младежките му години, а Григо с извратено чувство за хумор само беше довършил започнатото. Както разбрах впоследствие, накарал някакъв стоматолог да извади зъбите му през един (според градската легенда, без упойка) и да замени липсите с керамични коронки, боядисани в черно. Резултатът беше потресаващ! Човек можеше да получи инфаркт от гледката и сигурно такъв бе търсеният ефект, но единадесетгодишните ми очи се влюбиха в нея.

— Страхотна усмивка! — чух да отронва устата ми, докато се настанявах на стола, който един от мъжете подбутна към мен…

Григо за миг смръщи поглед, сякаш искаше да скочи през отрупаната маса и да ме стисне за гушата. Учудващо обаче не усетих заплаха и наистина — в следващия момент главатарят на Кукерите стовари юмрука си върху плота на масата, разхвърчаха се съдове, като дъжд от кал, а той затресе могъщото си тяло в смях. Мъжете около нас колебливо се разсмяха след него.