Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Извиненията се приемат! — рече бандитът и протегна ръка. — Аз съм Станчо.

Стиснах десницата му:

— Приятно ми е, Арчибалд.

Не вярвах, че е възможно, но след миг на устата му се появи дяволита усмивка:

— А и малкото келешче наистина имаше нужда от склащане, доста му бяха пораснали ушите напоследък! Но ако му кажеш, че съм ти споменал такова нещо, ще трябва да те застрелям.

Засмяхме се в хор. Махнах на бледия призрак с черната пола да ми донесе халба с минерална вода, лед и лимон.

Кара Танас влезе в ресторанта мрачен като небе пред градушка. Беше чорлав и брадясал, с кръвясали очи и месест зачервен нос. Виждаше се, че е имал тежка нощ, а докато се приближаваше към масата, си помислих колко добре пасва на името му това „Кара“ — лицето му беше с цвят на изсушена орехова черупка.

Махна с ръка към Станчо да му отстъпи стола си и да ни остави сами, отпусна се с пуфтене на досада срещу мен и каза прегракнало:

— Молѝ се причината ти да ме събудиш да е била основателна!

Бръкна в джобчето на кожения си елек, извади сребърна табакера, щракна с обиграно движение на палеца капачето ѝ с гравиран върху него грифон, взе си тънка кафява цигара, забоде я в устата си и започна да се потупва в търсене на огънче.

Поднесох му запалка — миг по-късно към лицето ми заплува облак с екзотичен аромат — тютюнът явно беше сушен в присъствието на различни други треви.

— Слушам те! — рече с лице, още по-мургаво на белезникавия фон на дима.

— Трийсет хиляди полкреда достатъчно основателна причина ли е, Кара Танасе?!

Чест му направи, че окото му дори не трепна при споменаването на тази сума.

Дори за по-мощна бандитска организация от Кукерите, тук, в Кръстовище, тридесет хиляди полисни кредита си бяха съвсем приличен доход от сделка.

Продължи да пафка с цигарата в устата си и да ме изучава полупримижал. В същия момент си помислих, че може би не ме взема на сериозно. Или пък беше крайно предпазлив.

Оказа се, че е това.

— Я първо се представи кой си, какъв си! Коста ми обясни, че знаеш Знаците на Братството, ама аз откъде да съм сигурен, че не си подставено лице на Стражата или не работиш за някоя от другите банди?

— Изпитваш ме, значи! — ухилих се. — Да си чувал за мисловната защита, която се изгражда под хипноза при всеки брат, щом стигне определено стъпало в йерархията и която би изпържила мозъка му, ако някой се опита да изкопчи последователността на жестовете от него! Братството навсякъде из Общността добре се грижи за тайните си. Най-добрите хипнотизатори, наемани от Стражата или другите ни врагове, неведнъж са си чупили зъбите в опита да се докопат до тях! Стига сме си проветрявали устите с празни приказки! В куфарчето ми се намира въпросната сума, срещу която искам да осигуриш нещата от ето този списък до утре сутринта.

Кара Танас пое листчето, хвърли му едно око и подсвирна, както си беше с димящата цигара между зъбите:

— Да не си решил да правиш нова световна война?!

После отново се зае да ме изучава иззад завесата от дим, виеща се през устните и сърповидните му ноздри:

— И как каза, че те викат, братко? Струваш ми се познат!

— Не съм казал — отвърнах. — А и ти ме пита съвсем други работи. Идвал си един-два пъти в службата ми, когато твои хора са загазвали. Работя в Клиниката за митологични създания в Кръстовище под името доктор Арчибалд Кимерия. Най-вероятно си ме запомнил оттам и преди да попиташ, да — пълноправен член съм на Лекарската гилдия в Многополюсната общност, със сертификати за две придобити специалности след завършването на медицинския университет.

— Вярно! — щракна с пръсти и смачка угарката в черния пластмасов пепелник. — А как така освен всичко друго си и Кукер от Паралел.

— Това е дълга история! Достатъчно ти е да знаеш, че преди доста време наистина бях част от организацията на Григо. После напуснах, с благословията му, разбира се, но призраците от миналото се върнаха…

Кара Танас дълго се взира в мен с кръвясалите си очи. Щракна табакерата си и извади нова цигара. Поднесох му огънче за втори път.

— Никой не напуска Братството току-така, докторе! — промълви, втренчен в мен.

Издържах погледа му и отвърнах с дяволита усмивка:

— Аз не бях никой, Кара Танасе…

Вой протяжен, все едно песен на банши, разряза с невидимо острие нишките, които плетеше разумът ми. Направих почти съвършен скок в креслото, а сърцето ми се качи в ушите. Отначало не успях да осъзная какво точно се случва, после фиксирах сигналното табло, свързано с боксовете в интензивния сектор. Мигаше червената лампичка на бокс номер четири — боксът на съпругата ми.